EG-16A

                                                                                                         БОГ ИМА СВОЙ ПЛАН…
 
Церемониалните думи по време на брачните обети и тайнството Венчание са в израз на готовността на младоженците да бъдат заедно и да споделят живота си в добро и зло, в здраве и болест, в богатство и бедност, но много често тържествената еуфория и празничният шум разсейват вричащите се от смисъла и голямата отговорност на това сериозно обещание. В този момент надеждата и вярата в пълното и непомрачимо щастие е по-силна от всякога и всички мечти навяват мисли и очаквания само за добро, за здраве и за богатство, но за съжаление, реалността ни разказва истории, които не са лишени от изпитания и тревоги, и невинаги са с хубав край.
Изглежда, че откакто свят светува, доброто и злото съществуват заедно в земното измерение на нашето битие и ние, вярващи или не, никога няма да спрем да търсим отговор на въпроса, защо Бог допуска да бъдем ранявани от злото и да страдаме в изпитания, тревоги и скръб?
И всеки от нас реагира вследствие на преживените болки. Понякога тази реакция е доверие в Божия промисъл и споделяне на товара и тежестта на трудностите с кръста на Исус, а друг път е отхвърляне на Бащината любов на Отца и спасителната жертва на Сина и потушаване на удара от сътресенията и кризите със зависимости, материализъм и депресии.
Щастието и нещастието са два противоположни фактора и усещания, но и двата, необходими в живота. Ако животът е само хубав и щастлив, ще го приемем за даденост и той няма да има реална висока стойност. От друга страна, трудностите ни изправят пред неугасващия стремеж към щастие и ние идваме в църквата гладни и неутолимо жадни в желанието си да наситим душите си с „манна небесна“ и в търсене на обетованата земя на мира. Сега ние сме тълпата на брега на Галилейското езеро, дошла да чуе гласа на Христос, сигурни, че въпреки неуморния ход на годините, притчите, които Той ни даде, продължават да бъдат актуални така, сякаш не са изминали двадесет столетия и Той е погледнал в бъдещето през далекогледа на времето, виждайки съвсем ясно деня, в който живеем.
Днешната ни среща с Евангелието от Матей е продължение на неделното евангелие от миналата седмица, когато си припомнихме поуките от историята за сеяча, щедро хвърлящ семето на Божието Слово, което попада на четири различни вида почви, върху четири вида сърца, но в едно се вкоренява и израства.
Сега разказът отново е за сеитба и реколта, но ъгълът от който гледаме, е различен и този път доброто семе не са думите от писанията и евангелието и не са идеи, посяти в сърцата на хората, а самите хора,  израснали във вярата и преобразени в синове на царството, пръснати по целия свят.
Сеячът е самият Исус, а полето е не Църквата, а светът заедно с Църквата, която е част от него, света, в който посевите са покълнали, житото е пораснало, но заедно с него са се появили и плевели, защото тук врагът също е посял своята отровна  реколта, която се е изродила.
Така евреите наричали тези плевели „изродена пшеница“, или буквално много приличащи на външен вид на пшеница, но всъщност „синове на лукавия“. Интересно е, че в началото, когато те растат заедно, експертите не са в състояние да ги разпознаят, но после се променят и накрая, когато дойде време за събиране на реколтата, дори и дете може да различи плевела от житото.
Любопитно е, че плевелите задушават растежа на добрата култура, но до известна степен те я защитават от силната топлина на слънцето, като осигуряват сянка. В действителност, твърде многото слънце ще причини повече вреда, отколкото полза и плевелите, макар и злонамерено израстващи, без да искат, могат да бъдат полезни.
Така е и в живота, който не е нито черен, нито бял, и всичко, което преживяваме, има добри и лоши ефекти. Дъждът е благодат, той засилва растежа на културите и допринася за необходимото производство на храна за нашия свят, но ако е прекален и опустошителен, нанася и сериозни вреди.
Всички сме родени в този свят, опетнени по наследство с греха на Адам и Ева, и всички сме склонни по естествен начин да се поддаваме на слабости – да бъдем нечестни, да излъжем, да постъпваме егоистично, но благодарение на милостта на Бога не сме мрачно и безжизнено поле, защото Той засади и вкорени Словото Си и ни оживи, а после разпръсна тук-там и мъже, и жени на вярата и честта, даващи добри плодове. Тогава дойде сатаната и направи същото, и сега Словото на истината се изправя срещу думите на злото и лъжата. Затова светът на моменти буквално е умопомрачен от зли идеологии и разрушителни философии и така ще бъде до прибирането на реколтата, когато Исус ще се завърне, а дотогава заедно ще растат един до друг и житните класове, и плевелите, и апостолите, и лъжеучителите, и доброто, и злото. Нашият Господ не само гледа напред, Той знае за своето завръщане в пълната Си власт и сила в края на този век, но преди това ще бъде време на голяма скръб и страшна присъда на земята.
Днешното евангелие недвусмислено ни разкрива и истината, че плевели има и в полето на света, и сред житото, т.е. вътре в Църквата, но Исус казва: „Нека растат заедно до реколтата!“. Бог има свой план и знае по-добре от нас, така че не е нужно ние да влизаме в ролята на съдници, посочвайки чужди недостойнства и грехове, защото никой не е напълно верен, чист и съвършен. В живота има тънка разделителна линия между доброто и злото и всеки таи и зрънце зло в себе си, което трябва да бъде потушено чрез Христовото дело на освещаване в нас за общото благо на всички ни.
Като съвременни хора, ние се борим за по-добър свят, но подобрява ли се той, или се влошава? Отговорът, който ни дава нашият Господ, е ясен: „И двете!“. Добрите хора стават все по-добри и повече, а злите хора сеят все по-голяма разруха. Двете сеитби ще растат до края на реколтата, рамо до рамо, но когато злото нараства, Бог ще покаже силата Си и ще увеличи и доброто. Колкото повече се приближаваме към края на земната епоха, толкова повече зло ще виждаме, действащо с огромна мощ и власт, но няма да спрем да виждаме и Божия Дух, Който винаги ще разсейва сенките на тъмнината.
Това ясно се вижда и днес и ще продължи до жътвата, която очакваме, когато доброто ще бъде завинаги прибрано, а злото завинаги унищожено. Затова най-важният въпрос, чийто отговор търсим в този момент, е къде сме ние, Господи? Расте ли в сърцето ни семето на Твоето Слово, на кое царство сме синове и дъщери, и даваме ли добри плодове, които прославят Името Ти и радват Твоето сърце?