EG-24A

                                                                                       „ДА ГРЕШИШ Е ЧОВЕШКО, ДА ПРОСТИШ Е БОЖЕСТВЕНО“

Колко много приличаме на Петър! Искаме да бъдем възможно най-добри, ако може чак и съвършени, но това е съвсем разбираемо. Във всички сфери на живота е нужно да покрием определени критерии и затова непрекъснато се стремим да се развиваме и да получим най-висока оценка за представянето си, но и ние обичаме да задаваме стандарти.

Искаме справедливост и възмездие и често търсим сметка за нечии грешки. В ресторанта храната идва твърде късно, студена е, а после се оказва и недостатъчно вкусна. В хотела условията не отговарят на категоризацията, цената е висока, а базата – стара и недобре поддържана. В магазина недоволстваме от обслужването, защото касиерката работи бавно. В болницата се налага прекалено да чакаме за преглед и ставаме раздразнителни, но дори и в църквата има много неща, които бихме променили. Предпочитаме свещеника от съседната енория и невинаги сме съгласни с думите от неделната проповед или установения ред и начин на работа.

Понякога сме егоцентрични и самовглъбени и смятаме, че все някой ни дължи извинение, обяснение, втори шанс или специално признание и благодарност. Оказва се, че много по-лесно осъзнаваме натрупания към нас дълг, отколкото собствената ни задлъжнялост, произхождаща от беззаконието ни и нашите слабости.

В днешното Евангелие Исус ни среща с примера на хора, които са натрупали големи дългове, а притчата, която ни разказва, е история за крайности и със сериозна поука. Примерът, който слушаме, е отговор на въпроса на Петър: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли?“

Но защо точно 7? И това не е случайно. Петър, подобно на нас, иска да намери най-верните и точни богословски отговори на въпросите, които го вълнуват. В библейските времена, в еврейската религия и култура числата често са били символи с дълбоко значение. В Светото писание числото седем се появява над седемстотин пъти, като започнем от седемте дни на Сътворението до многото „седмици“ в книгата „Откровение“ и означава такива понятия като завършеност, съвършенство, оневиняване, изцеление и изпълнение на обещания и клетви.

Книгата Битие ни разказва, че Бог създаде небето и земята за шест дни и си почина на седмия ден. Книгата Второзаконие ни казва, че на всяка седма година израилтяните по традиция трябвало да анулират всички дългове, които са натрупали помежду си, и да освободят своите роби. Числото седем е свързано също и с изпълнението на обещания или клетви, знаейки, че еврейската дума за полагане на клетва (шаба) и тази за седем (шеба) произлизат от друга дума, означаваща удовлетворение или пълнота (саба).

Отново в Битие, когато Бог обещава да не унищожава повторно земята чрез потоп, Той поставя седемцветната дъга в облак на небето в знак на сключения завет. По-късно, когато Авраам сключва съюз за примирие с герарския цар Авимелех на мястото на клетвата Беер-Шева (Висария) при „кладенеца на клетвата“, той подсилва тяхното споразумение със свидетелство, подарявайки „седем женски агнета от стадото на дребния добитък“.

Примерите са много и такива познания са причината Петър да попита достатъчно ли е да простиш 7 пъти. Той, точно както и ние, се стреми да покрие най-добрите стандарти, които са му познати. Нещо повече. Той е горд с готовия отговор, който предлага.

Много пъти и ние губим смисъла, целта и произхода на прошката, за която толкова говорим в Църквата и в ежедневните ни молитви, но заедно с тях губим и мира си, защото се опитваме да използваме светските стандарти на богоугоден принцип. Днес Исус ясно ни припомня какъв е Божият стандарт, към който да се стремим с цялата си душа и сърце. И веднага на висок глас искаме да попитаме защо, а отговорът идва тихо: защото това е стандартът, който Бог прилага към нас.

„Да грешиш е човешко, да простиш е божествено“ са думи на един английски поет, т.е. прошката е чудесна, но е твърде радикална и затова в днешното Евангелие Исус сравнява нашата неспособност да прощаваме един на друг, представяйки ни в своя разказ историята на човека, на когото царят прости огромен дълг, но той не съумя да прости на своя слуга. Казано по друг начин, Той ни показва духовния еквивалент за непростителното и наказателното ни отношение към някой, който ни е причинил зло, въпреки опрощението, което сами сме получили от Бога.

Важно е да подчертаем, че Исус не поощрява и не оправдава трупането на дългове. Грешното не е под въпрос, грехът продължава да бъде грях и той е отровна горчивина в сърцата ни.

Тази притча е урок по милосърдие, от който отчаяно всички се нуждаем, защото се случва и ние, които сме християни, да искаме и очакваме прошка от Бога, оставайки студени, осъдителни и безмилостни към другите и поставяйки сами себе си в собствен невидим затвор, чиито стени са иззидани с негодувание, жлъч и враждебност.

И накрая, ясно е, че да простим никак не е лесно. Всяка човешка теория тук се проваля. Всяка аритметика е неприложима. Пред грозното и скръбно сърце на трагедии и загуби е почти невъзможно да се откажем от съзнателното решение да търсим наказание и изкупление за болката, която ни е причинена. Собствените ни сили доникъде не стигат, а само силата на Светия Дух може да ни преобрази и това също е възможно единствено заради Кръста, на който виждаме Разпнатия Бог.

На пръв поглед примерите, в които прощаваме на тези, които непростимо са ни наранили, са недостижими, но може би е дошло време да започнем отнякъде, да предприемем леко усилие, да тръгнем, макар и с малки крачки, нагоре към небето, в посоката, от която идва и прошката към нас. Една възможност, последвана от нова, и така до седем, а после неусетно и до седемдесет пъти по седем. Нека се опитаме малко по малко да следваме пътеводната светлина на Исус, който винаги ни води по пътищата на Божията милост.

Идвайки днес в църквата, намираме утеха и се радваме, спомняйки си колко милостив е Господ, и тази картина ни изпълва с мир и обнадежденост, но това е само половината от работата, която ни предстои, защото другата половина е свързана с отговора на Божията прошка, с който ще отвърнем в личните ни взаимоотношения.

Несъмнено сме преживявали трудни времена и тежки събития на изпитания, когато душите ни са белязани с дълбоки рани вследствие на преживени болки, но истината е, че няма как да продължим напред, ако не съумеем да простим.

В края на литургията ни предстои най-хубавото: да вземем Причастие, да се докоснем физически и духовно до живия Бог, който, скрит в хляба и виното, ще насити с милост и обич душите ни. Нека Му позволим да ни пречисти и обнови, превръщайки ни от обикновени земни хора в небесни посланици и миротворци!