EG-27A

НЕБЕСНОТО ЦАРСТВО
НИ Е ДАДЕНО

 

Трета по ред седмица слушаме притчи за лозя и лозари. Сигурно сред нас има любители или професионалисти, които знаят всичко за отглеждането на подбрани сортове грозде за винарни, за подрязването и връзването на лозите, за събирането на реколтата. Още по сигурно е, че има и ценители на изисканите вина, а и нито един празник не минава без вино, често ласкаво определяно като „напитката на боговете и на любовта“. Преди броени дни гроздоберът започна и в нашата страна, известна със старите си традиции във винопроизводството и лозарството.

Любопитно е, че въпреки забраната от Корана в годините на турското робство отглеждането на лозя и производството на вино не е преустановено по нашите земи и култът към виното надделява над строгите канони на исляма, а след Освобождението в страната ни има засадени общо 500 хиляди декара лози. Един от първите закони, подписан от княз Дондуков през 1879 година в освободената България, е законът за виното, защото лозаро-винарството заема важно място в бита на народа ни. Интересно е също, че дърворезбованата лоза много често присъства в иконостасите на православните храмове като неделима част от декорации с лозови композиции.

Жителите на Израел също знаели доста за гроздето, нещо повече, и те празнували три фестивала, посветени на плодородието и реколтата, познати под общото име Шалош Регалим, обединяващо в себе си Сукот, Пасха и Шавуот. И точно есенният празник Сукот припомня скитанията на еврейския народ сред пустинята и гроздобера.

Днес Исус ни разказва притча, при която вместо наемници, работещи в лозето, вместо синове, които се грижат за лозето на баща си, собственикът го е предоставил на наематели. Тази история много прилича на приказката за лозето, разказана от пророк Исаия в първото четиво, известно като старозаветната Песен за лозето. Лозето на Исаия е засадено от собственика, който го огражда и поставя наблюдателна кула. В притчата на Исус господарят засажда лозето, огражда го и построява кула. Когато стопанинът на лозето в притчата изпраща слуги да получат гроздето, те не пожелават да дадат дела му, а отвръщат с гняв и ги убиват. Подобно на наемателите, човечеството често се бунтува срещу Бог. Лозето не принадлежи на наемателите, а на господаря. И все пак, наемателите правят каквото си искат.

Възлюбеният, собственикът, казва Исаия, също отишъл да търси грозде и очаквал добри плодове, а гроздето било кисело и диво. Лозарската песен на Исаия разказва за народа на Израел и неговото неподчинение и отхвърляне на Бог и на Неговото управление. Бог прави всичко за народа на Израел: спасява ги от робството в Египет, превежда ги през пустинята, нахранва ги с манна и вода от скалата и ги въвежда в Обетованата земя, страната на млякото и меда. Господ ги е благословил с мир и изобилие, за да могат да споделят с другите от тяхната щедрост, но те започват да проявяват нечестие,насилие,несправедливост и потисничество, забравяйки, че така както Бог е милостив към тях, те също трябва да бъдат добри и милостиви към другите.

Колко актуални са библейските разкази във всяко време, от сътворението на света, та до днес. Райската градина не принадлежи на Адам и Ева, земята не е наша, тя не е постоянно притежание на никого, а само временно и ние сме пътници в едно пътуване към вечността, получили тленната си плът тук под наем.

По нищо не се различаваме от първите хора, защото правим каквото си искаме, но Бог не ни сътвори програмирани, а ни даде свободна воля да решаваме и избираме. И сега ние сме Адам и Ева в райската градина, които се чудят дали да не откъснат забранения плод. И наемателите от днешното Евангелие вземат плодовете, които не са техни и си ги присвояват.

Притчата на Исус, както и тези от отминалите две поредни недели са на първо място насочени към фарисеите и садукеите, към религиозните водачи по Негово време. Те са поставени начело на Израел. Да, Цезар е там с римското правителство, но тези водачи са Божиите духовни представители и те трябва да бдят над Израел в полза на Бога. Но Го отхвърлят.

Затова Христос казва, че царството ще бъде отнето от вас и ще бъде предадено на други. И ако Исаия ни разказва за старозаветния Израел, а тази притча е за фарисеите и садукеите, какво ще кажем за себе си? Тази притча има ли някакво приложение в нашата Църква и за нас самите?

Да, ето ни в лозето на спасението, където Бог прави всичко с голямо внимание и любов към нас, дори всеки ден ни въздига, отдавайки Себе Си на олтара. Стопанинът поставя лозето си на висок хълм и не е тайна, че и днес най-добрите лозя са разположени на слънчеви склонове и в дъждовната сянка на бреговете.

Но ние невинаги сме доволни, защото обичаме сами да си създаваме правила, и от време на време се изпълваме с непреодолима егоцентричност, съсредоточени върху мислите, желанията и чувствата си, или ставаме алчни и искаме още и още и още. А после ядем горчивото грозде от гнева на собственото си неподчинение. Адам и Ева, които ходеха с Бог в прохладата на градината, но заради греха си, съвсем по техен избор, бяха отделени от Него, скриват се, осъзнавайки собствената си вина и изпитват страх от гнева Му.

Господарят на лозето има пълното право, когато нечестивите наематели бият и убиват слугите му, да бъде гневен и да ги унищожи, но той е търпелив и изпраща своя бригадир. И него убиват, и тогава изпраща сина си.

Не е ли бил Бог търпелив и милостив към мен, към теб и към всеки един от нас? Той изпрати Своите пророци, Своите апостоли, а накрая и Собствения Си Син Исус Христос. Подобно на нечестивите наематели, които убиват сина на господаря, ние също убихме Божия Син.

Грях, вина и срам! Моя вина, моя вина, моя преголяма вина! Моето нечестие, моят бунт, моята омраза го приковаха към дървото. Ето го пред нас гроздето на нашия гняв точно като това на Исаия!

Възклицанието „Разпни Го“ не даде вино, а кръвопролитие. Смъртта на сина на господаря не спаси нечестивите наематели и те не наследиха лозето, както се надяваха, но ние можем благодарение на милостта на Бога, защото чрез убийствената смърт на Христос от собствените ни ръце, които удряха с жестокост невинното Му тяло и забиваха яростно пироните в дланите и нозете Му, получихме не гроздето на гнева, което заслужаваме, а най-после гроздето със сладкия вкус, което наследяваме в Божието царство.

Въпреки всичко, новината е добра. Небесното царство ни е дадено. Аз и ти някой ден ще се срещнем отново там. Ние сме присадени в Него и ние сме истинска лоза, която най-после ще даде добри плодове, сега и във вечността.