XXXIV Неделя през годината ПДФ Печат Е-мейл
Написано от Administrator   

Христос Цар

Новият ред на литургичния календар поставя празника Христос Цар някак нелогично в края - през последната седмица на годината. Това е акцент, че целта, към която ние се стремим в нашето поклонническо земно пътуване е не в началото, а в края и тя трябва да бъде възвишена, ако искаме да се наричаме Божий народ.

 Другия въпрос, който веднага си задаваме днес, чувайки Евангелието е кой е този Бог и този Цар, който стои в центъра на това „прославяне”, за което ни разказва Лука. Преди всичко, понятието цар ни навява мисъл за сила, мощ и богатство, а нашият Цар в такъв смисъл, не е нито силен, нито могъщ и богат. Още по-далече от реалността, която можем да си представим, Той е цар на търпението и смирението вместо да е хищен вълк, Той е агне - агне, което дори трябва да умре, докато вълците Го разкъсват и остават живи. Този е царят юдейски – изречение, което в Евангелието от Лука е просто надпис, в Евангелието от Матей и Марк – причина за осъждане, а в Евангелието от Йоан – основание за спор сред главните свещеници. По какъвто и начин, обаче да са описани събитията, виждаме силен контраст между този надпис и спектакъла от гледката на безпомощния, разпънат Христос, между очакваното спасение според човешките надежди и реалността от гледката на осъдения мъж, неспособен да спаси дори себе си. За Лука, Исус на кръста, подигравките и обидите е разказ за тези, които са преследвани, гонени, мъчени и хулени от нечестни и жестоки хора, които ги предизвикват, хвърляйки срещу тях унизителни и дръзки оскърбления и провокации:„Ако ти си Христос, спаси себе си и нас!”Всеки един от нас има опит в живота си и е виждал и хищни вълци и глупави овци, които се превръщат в тяхна жертва и всеки от нас неведнъж е правил своя избор какъв да бъде. Тогава сами чуваме своя глас, който ни казва: разбира се, че съм християнин, че всяка неделя ходя на църква и никога не бих убил, но да се оставя някой да ме покорява – това вече не мога да допусна. Трябва да се постарая да извлека максимални ползи за себе си на работа и там, вярата няма нищо общо с осигуряването на финансовия ми живот. Нали все пак участвам някак в църквата, давам от парите си за обновление и в помощ на другите, които са в нужда. Не заслужавам да пътувам с трамвай, аз съм по-достоен от моя съсед и трябва да се придвижвам с кола ... да се придвижвам ... но накъде? До къде бих могъл да стигна без подкрепата на Бог? И къде бих искал да отида в крайна сметка? Дали всичко за мен се изчерпва с настоящия изгрев и дали мечтите ми свършват с вечерния залез? Кой съм аз и колко силен мога да бъда? И откъде ще черпя своите сили? И тук се връщаме обратно на онова място, където властта и царската чест се падат на Агнеца, а не на вълка. Толкова е странно, че чак звучи „налудничаво”, но точно това обръщане на реда, който познаваме се превръща в мироглед, от който би трябвало поне частица да носи у себе си всеки един от нас. Света вече не се дели на дясно и ляво, на вярващи и невярващи, на бедни и богати, защото това е вълча делба, която Агнецът побеждава със своята „слабост”. Тази слабост и незащитена любов поставят въпрос за всички шаблони и модели на поведение, та чак и на моето. Но това не е всичко, което трябва да чуем днес. Връхната точка и кулминацията в днешното Евангелие, Лука ни показва, описвайки ни реакцията на двамата престъпници, стоящи от двете страни на Исус и така ни предава отново два типа поведение спрямо Месията. Единият от тях сам осъжда себе си, хулейки Бога за това, че остава в ролята на „смешен и слаб цар”, но другият ще намери изцеляващо изкупление и прошка за греховете си на финалната права на своя живот, с последното си издихание. А Исус, Който устоя на всички изкушения в пустинята и отказа да демонстрира Своята сила приканва към спасение единствено с признателно покаяние и чиста вяра в Него. „Още днес ще бъдеш с Мен в рая”! „Още днес” е времето на царството, което вече съществува в личността на богочовека Исус, времето, в което преживяваме най – съкровените си човешки болки, страдания и терзания. Но най-голямата надежда за нас остава там, където е дъното на нашето падение, в основата на кръста, на мястото, на което властта на Христос е пуснала дълбоките корени на спасението.

Последно променен на Петък, 18 Ноември 2016 11:54