XXII обикновена неделя PDF Drukuj Email
Wpisany przez Administrator   
Brak tłumaczenia artykułu

Кръст...

Вярвам ли „добре“? И как живея вярата си в Христа, плувайки в океана на света, в който вълните на светските тревоги, съблазни и суета всеки ден ме повалят?

Исус ходеше по вода, но аз не мога и падам веднага щом изгубя сигурна почва под краката си. Исус пое чужда вина, а аз дори не мога да призная своята. Невинен, Той понесе тежестта на кръстната смърт, а аз – виновен – едва нося моя малък кръст. В живота ни има болезнена точка, която буквално пари: проблем, който ни се иска да го няма, истина, за която мечтаем да беше различна.

В днешното Евангелие Исус известява Своите ученици за предстоящото Си страдание на кръста, което в техните очи изглежда ужасяващо, толкова неочаквано и незаслужено мъченичество и нещастие.

Нашата болка е нашият кръст. Причина за страданието ни сигурно е някой от най-близките ни хора или съвършено непознат човек, резултат от грешно взето решение или вина, която ни разяжда заради отдавна направен неправилен избор. Вероятно има някой в живота ни, който доминира над нас в работата или вкъщи и ни кара да се чувстваме потиснати и неспокойни. Друг път ние постъпваме зле и сме виновни и така се завъртаме в омагьосания кръг от обиди, огорчения и грешки.
До момента, в който не осъзнаем колко слаби и накърними сме всъщност, докато не почувстваме, че обстоятелствата ни притискат докрай, до степен на отчаяние. И тогава започваме да се противопоставяме спонтанно и остро като Петър и да крещим с всички сили, едновременно бунтувайки се и молейки за милост – „Защо, Господи? Защо точно аз? Защо на мен поднасяш тази горчива чаша?“. Въпросите нахлуват като ураган в мислите ни и започваме непрекъснато да се питаме защо страдаме и защо Бог допуска да страдаме? Защо добрите хора страдат, Господи? Но Исус не се съпротивлява на волята на Отца, защото за Него тази воля е най-важна и стои над всичко, понеже Той дойде на земята, за да я изпълни.

Толкова е хубаво да знаем, че с вяра ще бъдем преобразени, че след смъртта идва Възкресението, че славата в небесните селения е вечна. Но какво да правим, когато се сблъскаме със злото и срещнем изпитания по пътя?

Прекрачвайки прага на нашия храм, веднага се изправяме срещу кръста и виждаме пред очите си разпънатия Христос. Покланяме се и коленичим, за да изразим почитта, уважението, обожанието и преклонението си пред Неговата свята жертва. Дали това обаче не са само жестове и театрална поза, или тази жертва е наистина скъпа и ценна за нас? Осъзнаваме ли с разума и сетивата си, че на този кръст Исус бе ранен и пострада заради нашите прегрешения и бе прободен безмилостно в ребрата заради нашата жестокост.

Вярваме ли, че Той понесе в името на любовта телесно наказание заради нас, за да ни защити и спаси от най-голямото страдание и бич на земята – смъртта, за да не бъдем ние окаяни скитници, бродещи безцелно и безнадеждно из гората на живота? А огнените ивици, оставили следи по тялото му от безпощадното бичуване, осветяват ли тъмната пътека, по която вървим, когато звездното небе над нас угасне и в живота ни падне мрак?

Лесно ли се възприема вярата в спасителната сила на кръста? Не е ли по-добра „сделка“ и по-обещаващо да повярваш в Бог и не идва ли краят на всяка трудност, когато осъзнаеш, че Той съществува? Няма ли най-накрая да започна да преуспявам във всичко, което правя, само защото знам, че Той е близо до мен?

Отговорът е да, но само ако вярваш.

Защото тогава – дори и когато си огорчен – не си сразен.

Дори когато си объркан и смутен – не си отчаян.

Може и да си преследван – но знаеш, че не си изоставен.

Когато си притеснен – имаш надежда.

Когато си немощен – Той е силен и заради Теб.

Иска ни се животът да е съвършен и често отричаме, че на плещите си носим своя кръст. Може и да отказваме да погледнем лицето си, изкривено от болката, която ни причинява този кръст, и да се преструваме, че в нашия живот всичко е наред. Но една от най-мистериозните тайни остава славата и радостта, които ни очакват, когато със спокойствие прeгърнем в обятията си кръста на собственото си спасение. А тогава идва истинското изцеление и чаканата свобода, защото раждайки се за нов живот на святост и благодарност, започва нашето възкресение още докато сме тук, на земята.

Кръстът на страданието е свят, защото ни приближава до Бога и защото само когато ни боли, признаваме, че сме зависими от Него. И както казва светицата от Калкута – Майка Тереза, „Страданията са целувките на Исус в живота ни“. „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си и вземе кръста си и Ме последва, защото, Който иска да спаси душата си, ще я погуби!“

И все пак не бива да забравяме, че Бог е безкрайно милостив към нас и че този кръст е кръст на любовта. В нея трябва да подражаваме на Христа, като преодоляваме с благородство и смирение себичността си, а малко по малко, променяйки себе си, ще променяме и света!

Poprawiony: wtorek, 12 września 2017 08:38