IV постна неделя PDF Drukuj Email
Wpisany przez Administrator   
Brak tłumaczenia artykułu

Божията любов

„Защото Бог толкова обикна света…“, любим стих от Библията, чието продължение обичаме и добре познаваме: „… че отдаде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него да не погине, а да има живот вечен…“

Тези думи от днешното трето четиво сякаш мигновено съзиждат неразрушим мост между миналото и бъдещето, като препращат мислите ни към самото начало, произхода и сътворението на света. Вероятно и неслучайно Евангелието от свети Йоан започва по начин, който ни връща в изходната точка на нашето произхождение и първите проблясъци на живота в зората на генезиса: „В началото беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото…“

Докато Бог сътворява небето и земята, злаковете, тревата и плодните дървета, разделя със звезди и светила утрото от вечерта и произвежда живи души, а по Свой образ и подобие и мъжа и жената, Той вижда, че всичко това е добро.

Историята на Сътворението на човечеството и света започва с добро, но не е завършена. Още при самото Сътворение този свят очаква Христос, защото създаването става чрез Него: „Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало…“ И затова Бог изпраща Единородния Си Син Исус за нас. Не просто за изкупление и не само за да възстанови пречупената верига на отношенията си с хората, а защото единствено чрез Христос ние достигаме до своята пълнота.

Човечеството се нуждае от Спасител и без Него ние сме не само несъвършени, но и непълни. Oбразът на човешкия ни облик остава незавършен, защото слизането Му на земята и устояването на изкушенията ще поправи грешките на Адам и Ева: „Защото Бог не проводи Сина си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“.

Ето я връзката между миналото и настоящето, ето я и надеждата! „Светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака…, понеже делата им бяха лоши…“ Тези думи от днешното Евангелие свързваме с първото четиво от „Втората книга Летописи“, което ни разказва за жалкото състояние, в което се намира избраният народ: „… грешаха много, подражавайки във всички гнусотии на езичниците и мърсеха дома на Господа, който Той бе осветил в Йерусалим…, подиграваха се с пратените от Бога пророци и нехаеха за думите Му, докле гневът на Господа не падна върху народа Му, та нямаше за него спасение“.

Отговорът на Бога е страшен, идват врагове: „Изгориха Божия дом, събориха стените на Йерусалим…“ Нищо не е останало, богатството е изгубено и храмът го няма, а този народ ще вкуси от хляба на прокудата, докато не открие верния път обратно, минаващ през съкрушението на сърцето и обикването на Божиите заповеди.

Нищо не се е променило у нас, хората, от Сътворението на света, та до днес. Под влияние на сатаната първите хора попадат в примката на греха и това продължава и досега. Всички ние се сблъскваме лице в лице с малки и големи изкушения, падаме под натиска на трудни изпитания, но само така в нас се поражда истинска необходимост да пораснем и да се изправим срещу злото. Нищо не е загубено, има обратен път и той ни тегли и от дъното на най-дълбокото отчаяние. Но защо?

Заради вътрешното усещане, че сме част от Онова добро, което сътвори този свят, към който често сме прекалено привързани, и ни даде живота, в който се вкопчваме до сетния си дъх. Има обаче и нещо много повече и по-силно в тази „магия на любовта“ между нас и Бога – нашето силно инстинктивно желание да се завърнем някой ден в Едемската градина, от която сами избрахме да си тръгнем.

Началото на края започва с „онова дърво“, забраненият плод, за което често се питаме дали просто не можеше да го няма и тогава всичко щеше да бъде по-лесно?

Богът на любовта ни сътворява по Негов образ и подобие. И днес ни позволява да се радваме, да празнуваме, дава ни и блага, но също ни дава и свободната воля да избираме, защото истинската любов е безрезервна само когато е свободна.

Дървото на познанието на доброто и злото днес също стои пред нас и ние всеки ден се колебаем дали да откъснем от забранения плод, или не, тогава, когато светът стоварва върху нас всички онези временни съблазни, носещи кратко удоволствие и радост, а едновременно с това и изпразващи душите ни.

Не е трудно да се досетим за такива примери в живота си при тази динамика на кризите в обществото – привързаност към храна, наркотици и алкохол, трафик на хора и деца, порнография, консуматорско мислене, алчност, сексуални извращения.

Всичко това трябва да ни кара да бъдем много внимателни, защото змията е умна и хитра, но в крайна сметка ще ни отведе в мрака.

Бог ни предлага нещо съвсем различно: „светлината дойде на света“. Дори и да сме имали периоди, които сме преживяли лекомислено, поддавайки се на греха, и други, в които нещастието ни е връхлитало под формата на загуби или трагедии, Исус идва при нас, за да ни избави от всяко зло. Той беше „издигнат“ на кръста, но след това въздигнат и от смъртта, която физически остава неизбежна: „Всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен…“

Покаянието и изповедта са обратният път към Едемската градина, към Рая и към подновяването на връзката с Небесния ни Баща, ако сме я прекъснали. От едната страна стоим ние, понякога облечени в отчаяние и тъга, но от другата страна е Той – Вечният, Милосърдният, Всеопрощаващият и обичащ ни Бог. Нека не оставаме „мъртви поради престъпленията си“, така както ни казва апостол Павел във второто четиво, „защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божий дар е, не е от дела…“

Poprawiony: czwartek, 15 marca 2018 09:50