XХV неделя през годината ПДФ Печат Е-мейл
Написано от Administrator   

Той има нужда от мен

Миналата неделя в откъса от Евангелието на Свети Марк, който чухме, Исус ни каза, че за да вкусим от благословения плод на вечността, трябва да вземем кръста си и да Го следваме, а във Второто четиво апостол Яков ни припомни, че силата на вярата ни се измерва с добрите дела, които вършим.

Днешните четива не са своеобразно продължение на тези думи, нито пък ще ни изненадат с оригиналност, а по-скоро ни отвеждат към естествения завършек на това добре познато ни послание, скрито дълбоко, още в основите на християнството и което слушаме не за първи път.

Колкото и да бягаме от кръстното страдание и болката, има време и място, на които осезаемо чувстваме, че се намираме на границата между битието, което ни е близко и онова, което е далечно; между познатото и неизвестното; между света, за който уж осъзнаваме, че е временен и живота, който е вечен; между това, което ни се струва разумно и справедливо и онова, което е абсурдно. Болниците, родилните отделения, гробищните паркове, лабораториите за изследвания - на тази граница логичното и нелогичното се сливат, а вярата надделява над неверието. Това са моментите на най-много зададените въпроси „защо“ и на най-загадъчните и необясними срещи в живота ни.

Да си представим болнична стая и възрастен мъж, намиращ се в слединфарктно състояние. Медицинската сестра, полагаща грижи за него влиза вътре заедно с униформен мъж и казва: „Господине, синът ви е тук“. Упоен от действието на седативите, заради силната болка от сърдечната атака, която е преживял, възрастният мъж не реагира. Налага се сестрата няколко пъти да повтори: „Синът ви е тук“. След няколко повиквания той отваря леко очите си и вижда като в мъгла млад униформен моряк, стоящ близо до животоподдържащата апаратура.

Тогава младият мъж сяда близо до него и го хваща за ръката, като започва да го окуражава с думи. Той остава в болничната стая през цялата нощ, продължавайки да му дава сили и да го подкрепя. Няколко пъти сестрата го моли да си тръгне, за да си почине, но той отказва и остава буден, държейки до край ръката на умиращия.

Единственото, което го разсейва сред тъмните сенки на нощта и приглушената светлина, са шума от апаратите на системата за дишане и кислородната маска, гласовете и смеха на дежурния персонал, както и болезнените стонове на страдание на болните от съседните стаи.

Призори възрастният мъж издъхва, а младият моряк се запътва да уведоми болничния персонал. Тогава една от сестрите започва да изказва думи на съчувствие и съболезнование, но той я прекъсва с въпрос: Кой беше този човек? Всички го поглеждат с недоумение и отговарят: - Как кой, това е вашият баща? -Не, това не е моят баща, когато ми се обадихте, веднага разбрах, че е станала грешка. - Но вие дойдохте и останахте тук толкова дълго? - Да, защото знаех, че той има нужда от мен.

А ние, какво ще кажем за себе си? Там ли сме, където някой има нужда от нас? И там ли сме, където някой ни призовава за помощ?

Днес, докато преживяваме всякакви „вражди и разпри“ и докато спорим кой от нас е „по-голям“, Исус много ясно ни заявява: „Който иска да бъде пръв, нека да бъде най-последен и на всички слуга.“

Изобщо няма никакво съмнение, че Исус не слезе на земята, за да образова необразованите или да премахне класовите разлики в обществото. Той дойде, за да ни спаси, а преди това да ни научи на любов и човещина, които се изразяват в служение.

Сигурно по-често ни се иска да господаруваме, отколкото да слугуваме, да разполагаме с пари и власт вместо да даряваме, да получаваме повече любов и загриженост, отколкото сме готови да дадем.

В такива моменти е хубаво да си спомняме за някои ярки примери в историята, като този на Майка Тереза, която винаги помагаше на най-бедните от бедните, независимо, дали бяха болни от СПИН или от проказа.

Нейният пример наистина е вдъхновяващ и може да ни накара да осъзнаем, че докато служим, получаваме нещо много по-ценно от това, което парите и притежанията ни предоставят.

Достатъчно е да се огледаме около нас – в семействата ни и сред нашите близки и бързо ще открием някой, който има крещяща нужда от нас.

В съвременната действителност децата и техните нужди много често са поставяни на първо място в живота ни, но в Палестина по времето на Исус, никой не гледал на децата с уважение, докато не се превърнели в зрели хора. Затова думите Му са повече от шокиращи, когато Той взима едно дете, изправя го посред тях и казва: „Който приеме едно такова дете в Мое Име, Мене приема, а който Мене приема, не Мене приема, а Онзи, Който Ме е пратил!“

Децата се радват на всичко, доверяват се, обичат и лесно прощават. Нека ги приемаме с любов като дар от Бога и нека често си спомняме, служейки на тези, които се нуждаят от нас.

Всички искаме и се стараем да бъдем добри деца на Бога, с които Той да се гордее. Днес Исус ни призовава към служение, нека му отвърнем с дела, каквито ни показа Майка Тереза и които започват с думи, докосващи най-нежните струни на душата, като тези, на които ни научи Свети Франциск!

О, Боже, направи ме инструмент, на Твоя мир, на любовта Ти.

Където е омраза, да нося любов, където е обида да нося прошка.

Където е тъга, да нося радост, където има грешка, да нося вяра.

Където е тъма, да нося светлина, където е отчаяние, да нося надежда

Последно променен на Събота, 22 Септември 2018 18:25