XХХ неделя през годината PDF Print E-mail
There is no translation of this article

Сине Давидов, помилвай ме!

Казват, че залезът ни донася спокойствие, а изгревът – надежда. Обичате ли да гледате умореното слънце, потъващо зад хоризонта, и завръщането му с нова сила в утрото на следващия ден?

 

Познато ли ви е усещането за радост или носталгия по необратимо отдалечаващия се момент, който е бил настояще, и очакването за по-добро бъдеще? Докато вечер благодарим на Бога и се сбогуваме с отминаващия ден, тайно се надяваме, че заедно с изгряващата светлина утрото ще ни донесе по-голямо благословение, щастие и нови мечти.

Синева, зарево и сияние, нощен небосвод, обсипан с хиляди звезди и още живописни и величествени гледки, багрите на сезоните – всички те рисуват пред очите ни цветна картина, изпълваща ни с наслада, утеха и мир.

А сега затворете очите си! Тъмнина… и пак тъмнина! Много е трудно за нас дори да си представим постоянната непрогледна тъмнина в живота на незрящите.

Съвременна притча разказва за стар слепец, който винаги вървял с фенер в ръката. Хората обикновено го подминавали, без да му обръщат внимание, но веднъж група младежи, срещайки го, започнали да се подиграват със слепотата му и го попитали: защо носиш този фенер, след като не виждаш светлината, с която осветяваш пътя си. А той им отговорил: нося я, за да я видите вие, иначе може да се блъснете в мен… и младежите си отишли засрамени.

Днешното Евангелие от свети Марко ни разказва за слепия Вартимей, който седи на пътя и проси, когато Исус идва от Йерихон заедно с учениците Си и минава покрай него: „И като чу, че това е Исус Назорей, Вартимей взе да вика и да говори: Сине Давидов, Исусе, помилвай ме!“

Не сме изненадани от чудото, което предстои да се случи, защото то ще бъде поредното, което Месията върши.

Слепецът седи на пътя и проси, защото няма какво друго да прави. Недъгът, с който е „белязан“, му отрежда най-ниското стъпало в социалните слоеве на обществото.

В същото време тълпата върви подир Исус, който е „на върха на земната си слава“. Хората вече знаят за Него, чули са за чудесата, които върши, и Го разпознават – едни като дърводелеца, други като назорееца, трети като сина на Йосиф и Мария.

Мнозина са близо до Исус и се чувстват добре, приятно им е да бъдат в Неговата компания, и затова започват да „мъмрят Вартимей, за да млъкне“. Но вместо да млъкне, той още повече започва да вика: „Сине Давидов, помилвай ме!“.

Много силно е това обръщение, защото изведнъж се оказва, че незрящият вижда нещо, за което виждащите остават слепи.

И докато другите го подминават, Исус спира и заповядва да го повикат, за да го попита: „Какво искаш да ти сторя?“.

И ние сме леко озадачени, нужно ли е изобщо да задава такъв въпрос, след като е Бог и знае всичко?

Същият въпрос стои ежедневно и пред нас. Трябва ли да молим Бога на глас при условие, че Той познава всяка наша мисъл, тревога и болка и всичките ни нужди?

Да, Бог е милостив и ни дава не само онова, което ни е потребно, но и многократно повече радост и блага, дори когато не сме Го молили за тях.

Вътре в себе си усещаме, че сме частица от Него и чувстваме безграничната Му бащина обич и милосърдие. Осъзнаваме, че вече ни е прощавал, но от любов отново ще ни прости и, без да искаме, понякога се оставяме на плавното движение на течението на живота и залиняваме духовно.

Всъщност няма съмнение, че Бог знае всичко за нас и чува думите ни доста преди да сме ги изрекли, но когато сутрин отворим очи и видим светлината, освен да благодарим за деня и за живота в нас, е добре да си спомним, че днешният ден е мостът между миналото и бъдещето.

За хубавите мигове и за поуките от горчивите грешки, на които ни е научило нашето минало, ни остава само да благодарим, знаейки, че не можем да го променим, защото е изтекло като падащите песъчинки на пясъчен часовник, които вече са отброили своето време. За бъдещето си обаче е задължително да се молим, понеже волно или неволно можем да сгрешим.

Да споделим радостта или тревогите си с Бога в молитва е нужно много повече на нас, отколкото на Бога, защото докато общуваме с Него, молейки се, вероятно ще премислим още веднъж ситуацията, в която се намираме,
ще се подготвим да отворим сърцата си за Божия промисъл и ще се научим на послушание и смирение, така както ни показа Спасителят: „нека бъде не моята, а Твоята воля“.

Слепецът от днешното Евангелие беше изцелен и всеки от нас има лично свидетелство, което да сподели, но вярата не започва и не завършва само с чудеса и сбъднати мечти, а се изразява с дълбоко доверие и упование.

Има молитви, които наричаме чути, защото Бог ни дава това, което сме потърсили от Него, но понякога, онова, за което Го молим не е това, от което наистина се нуждаем. И често в такива моменти загърбваме вярата си, въпреки че знаем, че доброто в света невинаги е добро и пред Бога.

За съжаление, не е необходимо да затваряме очите си, за да се озовем сред непрогледна тъмнина, защото мракът в сърцата ни притъмнява духовните ни сетива и вместо да молим отново и отново, се предаваме
на отчаянието.

В днешното Евангелие първоначално Исус не спира при Вартимей, но той още по-силно вика повторно, защото вярата му го изпълва с увереност, че това е неговият шанс. Слепият е убеден, че Този е, Който може да му помогне „да прогледне“, и отговорът на Христос не закъснява: „Иди си, твоята вяра те спаси!“.

В този свят винаги ще имаме проблеми, които заслепяват зрението ни и замъгляват съзнанието ни, но винаги ще има и светлина – светлината на Христос, която огрява пътя ни.

Виждали сме и залеза, донасящ спокойствие, и изгрева, изпълващ ни с надежда. Познаваме тъмнината на нощта и мрака на неверието и греха, къпали сме се в светлината на покаянието и сме се радвали на блясъка
на деня.

Слепият Вартимей срещна Исус и се изцели: „… веднага прогледна и тръгна с Него по пътя“.

Да вървим и ние с думите: „Сине Давидов, помилвай ме!“.

Last Updated on Sunday, 28 October 2018 08:02