XXVII Неделя през годината PDF Print E-mail
There is no translation of this article

Докога, Господи, ще викам, и Ти ни ще ме чуваш?“

Може би точно днес сме в добро настроение и това не е въпросът, който бихме искали да отправим към Бог, но той е доста близък до сърцата ни във времена на трудности и изпитания, когато се изправяме лице в лице с несправедливостта?

„Защо ми даваш да виждам злодейство и да гледам нещастие, Господи?“ Това са думите на пророк Авакум от първото четиво, който продължава да търси отговори на този универсален за всяка историческа епоха въпрос.

Изпитвали ли сте болезненото усещане, че целият свят не е наред, защото навсякъде около нас със силата на епидемия върлува чумата на несправедливостта до степен сякаш самата вселена стене под смазващата тежест на потисничеството и страданието, предизвикващи колективен вик на неволи, който се издига чак до небето?

Човешката история е разкъсана от белезите на несправедливостта и въпреки че съвременната ни култура е построена върху принципите и основите на свободната демокрация, ние продължаваме да сме неспокойни и пак питаме, задавайки същия въпрос: „Докога, Господи, ще викаме и Ти не ще ни чуваш?

Миналото ни е дало много добри уроци, но правната система и цялостната институционална организация ни изглежда фалшифицирана в полза на богатите и силните и за сметка на слабите и бедните.

Как реагираме на несправедливостта варира в голяма степен от нашите разбирания за живота и преди всичко от нравствено-духовните ни принципи. В единия край на спектъра стои търпението, а в другия край революцията и желанието ни за бунт, когато размахваме юмруци и всячески искаме да противостоим на силата със сила.

Само че, ако наистина приемаме Христос като наш Господ и спасител, трябва да забравим за отмъщението. Като християни, ние не можем да си позволим да се предаваме на яростни чувства като ненавистта и омразата, позволявайки им да разяждат душите ни.

Безспорно е, че ежедневно се сблъскваме с несправедливостта и тя може да събуди в нас чувства на отчаяние и гняв, които със силата на отрова да унищожават всичко, до което се докосваме. Понякога ни се струва, че животът ни е безкрайно безсмислен или ситуацията, в която се намираме, е безнадеждна, но всъщност нито едно от двете не е вярно, защото Исус е жив и е тук сред нас, за да ни окуражи и да повдигне духа ни, дори и да сме успели да пресушим до дъно смъртоносната чаша на грехопадението, отравяйки душите си с поредната доза злоба и злъч.

Има ли отрова в сърцата ни и искаме ли да ѝ противостоим? За тази цел Бог ни е дал противоотрова, която е единственият начин за преодоляване на злото и нейното наименование е вяра.

И ето как тук стигаме до кулминацията, като потърсим за себе си отговор на въпроса, имаме ли достатъчно вяра, за да нахраним гладния и напоим жадния, но нека вдигнем още по-високо летвата, питайки се имаме ли достатъчно вяра да благославяме онези, които ни проклинат?

Неслучайно и в днешното Евангелие апостолите казват на Исус: Усили вярата в нас!“.

И какъв е отговорът, който ще получат? Още в първото старозаветно четиво чухме Бог да обещава на Авакум: „праведният чрез вярата си ще бъде жив“, а после в Евангелието Исус казва:„ако имате вяра колкото синапено семе, ще кажете на тази черница: изтръгни се и се пресади в морето и тя би ви послушала.“

Колко пъти сме си мислели какво ще се случи, ако просто имахме повече вяра? Всички сме се борили със съмнения в даден момент от живота си, в който сами сме си казвали, ако само имах повече вяра, сега нямаше да се колебая. И тук дълго можем да изброяваме: ако просто имах повече вяра, Бог щеше да чуе и отговори на молитвите ми; ако просто имах повече вяра, той нямаше да умре или тя щеше да оздравее; ако просто имах повече вяра, щях да съм по-активен в църквата; ако просто имах повече вяра, щях да бъда по-добър човек, по-добър родител, по-добър съпруг; ако просто имах повече вяра, щях да се справя по-добре с работата си; ако просто имах повече вяра, животът ми щеше да бъде съвсем различен.

Излиза, че този подход към вярата е точно толкова стар, колкото е и самата вяра на апостолите. „Господи, усили нашата вяра!“ Тази молба изглежда съвсем разумна и логична, но ние знаем, че да се живее с вяра, е истинско предизвикателство, имайки предвид, че заради нея ще ни се наложи и да благославяме враговете си, и седемдесет пъти по седем да им прощаваме.

Но вярата не се измерва според това пред колко трудна задача се изправяме. Тя остава скритав невидимата ни връзка на доверие и любов към Бог до положение, при което ние му отдаваме живота си, предавайки се на Христос, и точно тази връзка е определяща за това, кои сме и как живеем.

Вярата не е израз на интелектуално съгласие с определена доктрина на Църквата или пък с някоя хуманна идея, която Исус е споделил с нас, а е израз на нашата лична връзка с него, че където и да отидем и каквото и да правим, ние Го носим в сърцата си.

Вярата може да промени неблагоприятните обстоятелства в нашия живот, но може и да не ги промени. Вместо това обаче със сигурност ще промени нас. Животът във вяра не ни предпазва от болката и изпитанията, не отменя и не заличава миналото ни и не ни гарантира спокойно и сигурно бъдеще, а по-скоро е средство, което ни помага да се справяме с житейските обстоятелства, с трудностите и загубите, с радостите и успехите.

Точно като апостолите, и ние искаме Бог да усили вярата ни, и често я определяме като слаба, но всъщност без да искаме пропускаме, че ние вече имаме вярата, от която се нуждаем, и тя стига, за да кажем на едно дърво да се изкорени и засади в морето.

Или казано с други думи, със сигурност имаме достатъчно вяра, която да ни помага да преодоляваме житейските проблеми, само че това, което ни пречи, е проблемът с използването на тази вяра и с допускането тя да има повече ефект в живота ни.

Ние се страхуваме, когато няма нужда да се страхуваме, борим се, когато няма нужда да се борим, и се предаваме и обезкуражаваме, когато няма причина да бъдем обезкуражени. И всичко това, защото не използваме достатъчно добре и по предназначение малкото вяра, която имаме, и не се доверяваме на Бога, за да изпълним нещата по правилния начин.

Често се вглеждаме в себе си проникновенo, вместо да гледаме към Бога, и затова си казваме: не мога да направя това, нямам нито знания и умения, нито сила и мъдрост. Или не ми стига вярата и доверието, нито парите, нито талантите и способностите, за да успея в това, което правя.

И може и да е вярно, да е самата истина, че не сме способни сами, но с Бог можем да постигнем и невъзможното. Затова вместо да се предаваме на страха, нека по-често си спомняме думите на апостол Павел към Тимотей от днешното второ четиво, които са не само призив да бъдем смели, когато се изправяме срещу злото, но и много красиви и вдъхновяващи, а именно, че „Бог не ни е дал дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие“ и затова нека дадем всичко
от себе си, за да „запазим добрия залог чрез Светия Дух, който живее в нас“.

Last Updated on Tuesday, 22 October 2019 22:47