XXVIII Неделя през годината PDF Print E-mail
There is no translation of this article

Прокажени, но вярващи“

Днес слушаме евангелска история за десет прокажени, която се случва в района между Галилея и Самария. Това означава, че в тази група е имало и самаряни и евреи, които в известен смисъл са прокажени един към друг още от времето преди да заболеят, но не заради физическата слабост на агонизиращата болест, а поради дългосрочната омраза помежду им.

Само че дори и мизерията се нуждае от компания. В проклетия свят на прокажените, дали си евреин или самарянин няма голямо значение. Те бяха прокажени в своите противоположни култури, но в болестта на самата проказа бяха свързани и единни.

Вместо да се мразят един друг, покосените от коварната болест, които живеели заедно, взаимно се утешавали и защитавали, защото когато си отхвърлен и прогонен от обществото, социалните правила вече не важат и не се прилагат.

Най-вероятно за десетимата прокажени този ден започнал както всеки друг, когато се случва нещо неочаквано. В селото пристига странен чудодеец, когото прокудените скитници добре познават – Исус от Назарет. Мълвата за Христос вече се носи навсякъде и докато сутрин заставали на пътя, за да просят
от
минувачите милост, изразяваща се в монета или коричка хляб, те чували името му сред тълпата, и затова, виждайки го сега, извикали: „Исусе, учителю, смили се над нас!“.

Днешният евангелски разказ е продължение на темата за вярата от миналата неделя и отправя към нас два важни въпроса: колко вяра ни е необходима, за да видим Бог да отговаря на молитвите ни; и можем ли да очакваме Бог да продължи да отговаря на нашите молитви, ако не му благодарим, когато го прави?

Но нека видим какво точно се случва с десетимата прокажени, на които Исус отговаря: „Идете и се покажете на свещениците!“.

Обърнете внимание, няма пряк контакт и няма докосване, което да донесе мигновено изцеление. Защо, разбираме ли какво прави Той? Изпитва вярата им. Ако вярват, че ще ги изцели, тогава ще отидат. И всъщност те точно това правят, „и докато отиват“, откриват, че са излекувани и изцелени.

Тези десетима мъже показват вярата си в Бога и бързо са възнаградени за това. И с нас е така. Понякога е нужно ние да действаме първи според вярата си, преди да сме видели, че и Бог действа.

А после, какво се случва след изцелението? Десетима са изцелени, но само един от тях, когато разбира, че е излекуван, се връща при Исус, за да му благодари, и идва да хвали и „прославя Бога с висок глас“.

Тогава идва ред и на жилото в тази история, когато евангелист Лука добавя: „А той беше самарянин!“ – някой, който няма нищо общо с евреите, или както ние бихме казали, той не е от нашата църква. И все пак е единственият върнал се, за да признае дълга си към еврейския учител и лечител.

„Къде са останалите деветима“, най-вероятно всички евреи, и защо не се върнаха? Може би са били толкова развълнувани от радостта на изцелението и оздравяването, че са забравили да благодарят на Исус? Още повече, начинът, по който Христос извърши изцелението, сам по себе си е изпитание за тяхната вяра и веднага трябва да се отбележи, чбез известна доза от нея, те никога не биха били изцелени. И тук обаче се ражда още един съвсем нов въпрос: каква е тази вяра, която ги оздравява – вяра в спасителя или вяра в някакъв прочут чудодеен магьосник?

Интересно е, че непосредствено преди този разказ Исус говори на учениците си за вярата – думите, които чухме в Евангелието миналата неделя, с които те молиха Исус да увеличи тяхната вяра, а Той им отвърна: „Всичко, от което се нуждаете, е вяра малка, колкото синапено семе, и вие ще можете да кажете на черницата, изтръгни се и се пресади в морето и тя ще ви послуша“.

Така че, изобщо не е случайно, че притчата с десетимата прокажени хронологчно се подрежда веднага след тези думи, защото въпреки че може и да изглежда сякаш деветима от прокажените са имали само малко вяра, все пак тя се оказва достатъчна, и това е сигурно, защото, ако не бяха отишли ​​да се покажат на свещениците, те изобщо не биха били изцелени.

Но какво да кажем за другия мъж? Този, който се завръща, за да благодари на Бога и получава похвала от Исус. Явно неговата вяра е различна от тази на другите.

Фактът, че той се връща обратно, недвусмислено показва, че е познал в Исус повече от лечител. Той започва точно като останалите деветима, преди всичко се интересува от изцелението на болестта си, но след това, когато разбира какво се е случило, се обръща, забравя първосвещеника и се връща, за да предложи хвалението си на Бога и благодарността си към Исус. Така че ние наистина се запознаваме с някой, който заслужава специален вид признание.

И той е възнаграден за по-голямото си ниво на вяра и получава нещо повече от другите. Той не просто е изцелен, защото навлиза в по-дълбоки отношения с Исус и тази нова връзка е източник на изцеление не само на неговата проказа, но и на всичко, което го разделя от Бога. И затова Христос последно се обръща към него с думите: „Твоята вяра те спаси“ и това е така, защото Исус има предвид много повече от болестта му.

Ние, разбира се, правим изводи за себе си и за собствения ни живот, които неминуемо ни карат да се запитаме, как се развива нашата вяра? Или по-точно, да помислим, продължава ли да се развива тя?

Със сигурност ние вече имаме вяра като синапено семе и очакваме тя да расте, нали? Но нека не забравяме, че семената трябва да се поливат.

Исус насърчава човека, който се завръща след преживяното чудо и до голяма степен той полива неговото семе на вярата, но и самият човек вече го е напоил в известен смисъл, признавайки чудото, което се е случило, и отправяйки благодарност за него. Това ни напомня малко за притчата за сеяча и почвите. Семената в тази притча растат там, където намират плодородна почва.

Но как ние можем да захраним вярата си така че тя да расте?

Сигурно някои от нас обичат да спортуват за здраве и често отиват във фитнеса, за да поддържат в добро състояние своите мускули. Е, и вярата има нужда да се поддържа в добра кондиция, за да расте, и тук, в църквата, откриваме много и разнообразни духовни упражнения за душата и добър пример за това е, че дори днес намираме отговори за себе си, поглеждайки към главния евангелски герой – „прокажения и изцелен самарянин“.

Единственото, което е нужно да направим, е да последваме неговия пример, като задържим погледа си върху разпънатия пред очите ни Исус на Кръста, а после да не спираме да упражняваме вярата си, докато тя не нарасне и не стане достатъчно силна, за да ни поддържа, независимо от това, пред което се изправяме в живота.

За съжаление, има и опасност, четейки за това чудо на изцелението, да започнем да мислим, че то винаги е пряко зависимо от вярата. Така че, ако се молим за изцеление и то не дойде, тогава излиза, че нямаме вяра или поне тя не е достатъчно. А това изобщо не е така, защото каквито и успехи да сме преживели през днешния ден, дори и да са „най-страхотните и невиждани чудеса, родени от силна вяра“, не бива да забравяме, че ние оставаме само Божии слуги, които се опитват да вършат дълга си.

И още нещо, което е важно. Днес може да се натъкнем на още един доста хлъзгав подводен камък, че ние, вярващите, без да искаме, започваме да чувстваме, че вярата е обект на нашия християнски живот, вярвайки повече
в самата вяра, отколкото в Бог. Затова трябва да внимаваме да не започнем да се отнасяме към Исус като към прокажен в неговата собствена църква.

Така че докато работим за вярата си, нека си спомняме, че това, което има най-голямо значение, са личните ни отношения с Исус, признавайки, че всичко, което имаме, е от Бога и то е съвършен дар, който идва отгоре и ни е даден от Бащата на небесните светлини.

И накрая, нека си зададем въпроса, защо днес сме дошли тук? И какво искаме да получим от Бога – повече изцеление, повече благословения и повече успехи, или просто сме осъзнали, че макар и здрави физически, душите ни
са прокажени и имаме животоспасяваща нужда от спасител и спасение.

Възможно е ние, които сме част от тази общност, да сме представители на противоположни култури, но нека не се противопоставяме един на друг и да бъдем единни, защото в болестта на проказата на греха, с който по рождение сме белязани, сме еднакви и колкото повече допускаме с доверие участието на Бог в нашия живот, толкова повече Той ще ни оздравява и ще бъде естествена част от живота ни.

Last Updated on Tuesday, 22 October 2019 22:53