„ПЪТУВАНЕ ВЪВ ВЯРАТА“
II. ПОСТНA НЕДЕЛЯ
През цялата година литургичният календар на Църквата ни води през различни цикли, преминаващи в пълна хармония със сезоните на природата. Шестте литургични периода Адвент, Коледа, Великите пости, Пасхалното тридневие, Великден и обикновеното време са като шест богослужебни сезона. Те започват в първата неделя на Адвента и завършват с тържеството на празника Христос Цар и протичат в синхрон с естествената динамика на зимата, пролетта, лятото и есента.
През зимата природата увяхва, но тя е и времето на тишината и усилващата се надежда в очакване на зараждащия се нов живот, точно както Адвентът е време на очакване и подготовка, когато стопляме душите си с мисълта за миналото и предстоящото идване на Исус сред нас на земята, разпалвайки огъня на вярата си в молитва и съзерцание.
След отрезвяващия и ободряващ сън на зимата ранната пролет е началото на обновяването на природата. По същия начин Великият пост е шанс за нас да преосмислим отговорността си към поетите обещания на тайнството Кръщение. През четиридесетте дни на молитва и покаяние ние подготвяме сърцата си да придружават Христос по време на Неговите страдания. Подсиленото внимание към Божието Слово, лишението от определен вид храна и малките пожертвования ни помагат да утвърдим решителността си да следваме Господните пътища. В земеделието това е времето, когато фермерите обработват почвата и засаждат семена за отглеждане на различни култури. Тази физическа подготовка на земята е тежка работа, но си струва усилията за осигуряване на здравословна реколта. По същия начин духовните усилия и дисциплината в дните на Великия пост са трудни, но благодатни, защото подновяват ревността в сърцата ни към нашата вяра.
От Велики четвъртък до Великден Пасхалното тридневие е пролетната кулминация на живота на Исус на земята, на нашата великопостна подготовка и на нашата християнска вяра. С неговия завършек в неделята на Възкресението започва радостният великденски сезон и цъфтежът на пролетта като апогей на променящите се контрасти през годината.
Чрез внимателните грижи, дадени в началото на пролетта, природата започва да се усмихва и все повече разцъфтява. Най-накрая възраждането на природния свят става видимо. Великденският сезон се разгръща, когато природата напълно разкрива своята красота, а после навлизаме в 50-те дни от великденския сезон с надеждата за вечен живот, установен чрез Възкресението като продължение на великденската радост.
Най-дългият литургичен сезон е обикновеното време, когато пътувамес Христос през времето от дните на Неговото Рождение до публичното Му разкриване и служение. Ние сме призовани да се задълбочим в нашето разбиране и свидетелство за Божията любов. Този период на обикновено време се разделя на две части, първа, от понеделника след кръщението на Исус до Пепеляна сряда, и втора, от понеделника след неделята на Петдесетница
до първата неделя на Адвента. В рамките на няколко сезона обикновеното време означава последователността, необходима в живота ни на вяра, а издръжливостта и търпението са тези, които помагат да узрее.
Кулминационни литургични тържества през годината са празниците Възнесение Господне, Петдесетница, Света Троица и Тяло и Кръв Христови. Природата продължава да процъфтява, докато ние продължаваме да празнуваме победата на Христос над смъртта и чудото на нашата вяра. Преобразяването, което виждаме в околната среда, отразява преобразяването, което се случва в нашите сърца.
Нека размишляваме и си спомняме за божествеността на сътворението през цялата година, за да опознаем и Божия план в обединяването в едно
на природата, историята и литургията, и нека го направим с една едничка цел – да подобрим живота си на вяра. По невероятен начин Църквата ни помага да се приближим до Пасхалната тайна на Исус Христос – Неговите страдания, смърт и Възкресение, като непрекъснато и неуморно прокламира и подновява призива на Бога към нас чрез възпоменание и тържественото отбелязване на събитията от живота Му, както и в празниците на Пресвета Богородица и светиите.
Въпреки че Бог може да ни говори по различни начини, в този момент Той ни въздейства в евангелския текст, който слушаме в днешния неделен ден. Един от пътищата да се научим да разпознаваме гласа на Бог е като четем и размишляваме върху Неговото Слово. И Божието Слово за нас днес е това: „Исус е Син на Живия Бог“. Това е значението на „Облака“ и „Гласа“. Бог присъстваше там в облака на планината Тавор със Своя глас, Който чуваме да казва: „Този е Моят възлюбен Син. Него слушайте“.
Всяка година историята за Преображението на Христос идва като Евангелието за Втората неделя на Великия пост, взето на свой ред от всяко от първите три синоптични евангелия според Матей, Марк и Лука, но интересно е също, че първото четене в тези неделни дни всяка година е за Авраам.
Миналата година първото четиво ни припомни как Бог призова Авраам да напусне родната си страна и да отпътува към чуждата земя, която Той му обеща за неговите потомци. В първото четиво тази година Бог казва на Авраам да пожертва сина си Исаак, въпреки че това на практика означава, че той няма да има потомци, които да наследят Божието обещание, и следващата година отново ще стане дума за изпълненото вече обещание. Тази връзка между Авраам и Преображението едва ли може да бъде случайна. Историите са умишлено избрани да вървят заедно. Каква може да е причината за това?
Днешното Евангелие, припомнящо ни Преображението, се отнася за краткото, но драматично откровение за славата на Исус пред тримата апостоли в планината – Петър, Йоан и Яков. Осияването на Исус се случва в присъствието на Моисей и Илия, които представляват Закона и Пророците. С други думи, това означава, че Исус е очакваният Месия, Този към Когото са насочени законът и пророците. Историята, започнала с Авраам, намира целта си в Исус, но не свършва в този момент, а продължава, и продължава по различен начин, защото Този, който проговори на Авраам и който обеща, че той самият ще бъде сред нас, сега изпълни обещанието си в лицето на „Възлюбения Си син“, Емануил, „Бог с нас“.
Така че, свързвайки Авраам с Преображението, днешната литургия свързва едновременно началото и решаващия обрат в историята на Божиите отношения с цялото човечество. Исус не се появи изведнъж, но дойде като връхна точка на човешката история, част от която сме и ние и която придава на живота ни смисъл, цел и усещане за посока. Може би също така историите на Авраам и Преображението са свързани, защото и двете се отнасят за пътуването във вярата. Авраам беше призован да тръгне на пътешествие, макар че нямаше представа докъде ще го доведе то и той трябваше да се довери на Божиите тайнствени обещания да му даде потомци, които един ден ще наследят земята, в която „тече мляко и мед“. Апостолите също бяха призовани да последват Исус, изоставяйки живота си на обикновени рибари и макар в началото да беше вълнуващо, скоро стана страшно и объркващо.
Сега ние пътуваме, както като личности, така и като Църква. Понякога също може да се чудим накъде отиваме, а докато вървим по стъпките на Възлюбения Син, нашето пътуване към собственото ни преображение често освен вяра ще изисква от нас и постоянството на Авраам.