EG-4AdventC

Събуди се рязко и внезапно. Беше четири часа призори, часът, в който баща му винаги го будеше от сън, за да му помогне с доенето. Странно как навиците от детството оставаха вкопчени в ежедневието му и до днес. Вече бяха минали петдесет години, а баща му беше покоен от тридесет години и въпреки това продължаваше да се буди всяка сутрин в четири часа сутринта. С времето се беше научил да се обръща и отново да заспива, но тази коледна сутрин дори не направи опит, защото спомените го връщаха назад в дните, когато бе едва петнадесетгодишен. Той обичаше баща си, но понякога поставяше неговата любов под съмнение, а сега няколко дни преди Коледа дочу разговор между родителите си: „Мразя да събуждам Роб толкова рано сутрин, той расте и има нужда от сън. Ако го видиш как спи, когато вляза да го събудя, иска ми се да се справях с работата сам.“ „Е, не можеш, Адам.“ Гласът на майка му Мери беше оживен. „Освен това той вече не е дете, време е да поема повече отговорности.“ „Да“, каза тихо баща му, но определено мразя да го будя.

Когато чу тези думи, нещо в него проговори: баща му го обичаше! Никога преди не беше мислил за това, приемайки кръвната им връзка за даденост. Нито баща му, нито майка му говореха, че обичат децата си, нямаха време за такива сантименталности. Във фермата винаги имаше толкова много неща за правене, но сега, след като ясно разбра, че баща му наистина го обича, беше щастлив и повече нямаше да има размотаване сутрин, нито да се налага да го вика отново и отново. После Роб стана, спъвайки се на сляпо в съня си, и навлече дрехите си със затворени очи, а след това няколко дни по-късно, в нощта срещу Рождество Христово, той лежеше в леглото си и мислеше за следващия ден. Те бяха бедни и по-голямата част от вълнението беше съсредоточено в пуйката, която сами бяха отгледали, както и в пайовете с кайма, които майка му приготвяше. Сестрите му шиеха подаръци, а родителите му винаги му купуваха нещо, от което се нуждаеше, обикновено топло яке, но и нещо повече, например книга. И той също задели от спестените си пари и купи по нещо за всеки.

Но тази Коледа, когато беше точно на петнайсет, той пожела да има по-добър подарък за баща си. Както обикновено отиде до магазина за десет цента, за да му купи вратовръзка. Изглеждаше достатъчно хубаво, но докато лежеше в нощта преди Коледа, погледът и мислите му отлитаха не само към тавана, но и през прозореца, там, в далечината, където звездите грееха с ярка светлина.

„Татко“, попита той веднъж, когато беше малко момче, „какво е конюшня?“ „Това е просто една плевня“, отвърна баща му, „като нашата“. „Тогава Исус се беше родил в плевня и в една плевня дойдоха овчарите… “

Тази мисъл го порази като сребърна кама. Защо да не направи и на баща си специален подарък точно там, в плевнята? Можеше да стане рано, по-рано от четири часа, и можеше да се промъкне и да направи цялото доене. Доеше и чистеше редовно, можеше да се справи и сам, а след това, когато баща му влезе, за да започне доенето, щеше да намери всичко свършено. И щеше да знае кой го е направил. Той се засмя на себе си, докато гледаше звездите. Точно така, това щеше да направи рано призори, затова не трябваше да спи твърде дълбоко тази нощ и сигурно се събуди двайсет пъти, драскайки кибритена клечка всеки път, за да погледне стария си часовник – в полунощ, в един и половина и в два часа. В три без пет той стана и си облече дрехите, слизайки надолу по стълбите, внимавайки със скърцащите дъски на пода. Кравите го гледаха сънливи и изненадани. Дори и за тях беше рано. Никога преди не беше доил сам кравите, но сега изглеждаше лесно, защото не спираше да мисли за изненадата на баща си. Баща му щеше да влезе в стаята му и да го вземе, казвайки, че слиза долу, за да започне работа, докато Роб се облича. Щеше да отиде до плевнята, да отвори вратата и след това щеше да вземе двата големи празни бидона, за да ги напълни с мляко. Но този път те нямаше да чакат празни, а щяха да стоят в млечницата вече пълни. Обратно в стаята си имаше само минута да съблече дрехите си в тъмнината и да скочи в леглото, защото чу баща си да става. Той сложи завивките на главата си, за да заглуши бързото си дишане. Вратата се отвори. „Трябва да станем, синко, дори и да е Коледа.“ „А-а-а“, каза той сънливо.

Вратата се затвори и той лежеше неподвижно, смеейки се на себе си. Само след няколко минути баща му щеше да разбере. Танцуващото му сърце беше готово да изскочи от тялото му. Минутите бяха безкрайни – десет, петнадесет, той не знаеше колко, но отново чу стъпките на баща си. Вратата се отвори и той лежеше неподвижно. „Роб!“ „Да, татко…“ Баща му се смееше, странен смях, придружен от ридания. „За Коледа е, татко!“ И двамата се прегърнаха: „Синко, благодаря ти. Никой никога не е правил по-хубаво нещо…“ „О, татко!“ Роб не знаеше какво да каже, сърцето му щеше да се пръсне от любов. Той стана и отново облече дрехите си и заедно слязоха при елхата. О, каква Коледа и как сърцето му биеше от срамежливост и гордост, когато баща му каза на майка му и накара по-малките деца да слушат как той, Роб, е станал и съвсем сам е свършил цялата работа. „Най-добрият коледен подарък, който някога съм имал, и ще го помня, сине, всяка година в коледната сутрин, докато съм жив.“

И двамата запомниха онази благословена рождественска зора, когато сам с кравите в плевнята той беше направил първия си подарък от истинска любов, а сега искаше да напише картичка на жена си и да ѝ каже колко много я обича. Обичаше я по много специален начин, дори много повече, отколкото някога, когато бяха млади. И имаше късмет, че и тя също го обичаше, а това е истинската радост от живота, способността да обичаш. Любовта все още беше жива в него, все още беше и той отново преживяваше същото празнично щастие.

Подаръците, които даваме, обикновено са израз на любов, нали?

Един разказ на световноизвестната писателка Пърл Бък и едно послание, което ни припомня, че Коледа пази в себе си вълшебството на усиления пламък на любовта, когато сме склонни да проявяваме повече обич към членовете на семейството ни, към съседите и дори към напълно непознати хора. Но защо?

Защото Бог ни разкри любовта Си чрез Младенеца Христос, Който се роди и беше положен в яслите във Витлеем и очакваното възпоменание на Неговото Рождество е време на любов, дори след всички промени, настъпили в нашия свят.

Четири запалени адвентни свещи – четири пламъка на надеждата, мира, радостта и любовта сега горят заедно един до друг. Можете ли да си представите усмивките по лицата на Мария и Йосиф, докато държат Исус в ръцете си? А радостта по лицата на онези овчари, които чуват ангелите и идват при яслите тази нощ.

Да, макар че е било в плевня и е било трудно, Рождество Христово започна като време на любов и радост и трябва да остане такова завинаги. Точно затова се стараем да направим нашите подаръци по-специални за този ден. Те са опит да покажем на някого, че ни е грижа за него, давайки физически израз на това, на което и ние безрезервно се надяваме, така че нашите подаръци са проява на любов. Даваме ги и по задължение, понякога дори натрупваме дългове, за да ги купим, а друг път подаръците предизвикват в нас чувство на загуба и тъга, когато си спомняме за онези, които не са тук и които сме обичали. Има много любов, но има и някои предизвикателства, пред които се изправяме. Идващото възпоменание на Рождество Христово може да бъде време на разочарование поради празния стол, на който седеше скъп на сърцето ни човек, или заради този член на семейството или приятел, който живее твърде далеч, за да се прибере у дома, но то винаги остава миг на подсилено и непреходно очакване на повторното завръщане на Бога.

Затова надеждата, мира, радостта и любовта през този сезон са нестихващи, защото в Писанието намираме перфектния коледен подарък, който безпогрешно предава съвършената любов и изобщо не се смесва със скръб или загуба, а носи истинско щастие и дълбоко удовлетворение в сърцата на всички, които го получават: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине никой, който вярва в Него, но да има живот вечен.“ Идва голяма радост в света! Готови ли сме да я посрещнем? А да я предадем нататък? Готови ли сме да посрещнем Христос?