KapIgnatij

Св. Игнатий от Лакони

(1701 – 1781)

11 май

Винкентий Кадело Пеис (Игнатий) се родил на 10 декември 1701 год. в Лакони, в епархия Ористано (Сардиния)

На 17 май 1707 год. приема тайнството миропомазание, а след това Първо причастие

На 10 ноември 1721 год. встъпва в новициата в манастира св. Бенедикт от Калиари и като брат монах лаик облича капуцинското расо, приемайки името Игнатий

На 10 ноември 1722 год. положил вечни обети

До 1742 год. работил в кухнята и в предачницата, най-напред в Иглесиас, а после в Калиари – в манастира на св. Бенедикт, както и в манастира Буонкамино в Калиари

От 1742 год. до смъртта си изпълнявал функцията просия

Умира в петък, на 11 май 1781 год., в лазарета на манастира Буонкамино в Калиари

На 18 декември 1821 год. е осъществено идентифициране на тялото

Процесът започнал на 16 юли 1844 год.

На 26 май 1869 год. папа Пий IX признава героизма на неговите добродетели

На 16 юни 1940 год. папа Пий XII го провъзгласява за блажен

Същият папа го включва в почитанието на светците на 21 октомври 1951 год.

На 27 август 1960 год. в Лакони отваря врати музеят на св. Игнатий

Доверявайте се на Бог. По-добре да се умре, отколкото да се изгуби вярата. Благодарение на Бог се родих в католическо семейство и родителите ме научиха на основите на вярата. Благодаря на Бог, че ме призова към вярата в Светото кръщение, както и в ордена на св. Франциск. Бих желал целият свят да бъде католически и да съзерцава истинския Бог Създател и Изкупител.

Св. Игнатий от Лакони

Чувал, пълен с мъдрост

В петък, 11 май 1781 год., в 15 часа манастирската камбана, след като ударила в часа за агонията на Господ Исус, също съобщила за смъртта на един от монасите. Тази вест се разпространила бързо из целия град – понеже починалият бил брат Игнатий, когото всички познавали. Жителиете на Калиари се надпреварвали кой пръв да отдаде чест на покойния брат. Пред тялото се извило безкрайно шествие. Със сила накарали хората да се разотидат вечерта, но на следващия ден от сутринта се оформило ново – още по-голямо шествие.

Тази случка правила впечатление. Рядкост е човек да се срещне с такова държание на тълпата, в която един до друг били хора прости и хора от висшите нива на обществото, видни личности. Пред тялото на покойния застанал дори и вицекралят на Сардиния заедно с придружаващия го генерален викарий на епархията. Два дни по-късно, в неделя, чувствителната връзка на града с него „светец“ (понеже като такъв го виждали хората) била дефинитивно подпечатана с жива и изпълнена с емоции Света меса. Историята на брат Игнатий е шокираща със своята простота. Дори и многото чудеса, проверени и доказани в процесите изглеждат предвидими и обичайни – като че ли са естествено допълнение повече на ангелски, отколкото на човешки живот.

Викентий Кадело Пеис се родил през декември 1701 год. в Лакони, малко градче, намиращо се до Калиари, в южния планински край на Сардиния. Бил син на Матия Кадело и Анна Мария Санна. По всичко личало, че ще стане фермер като своите родители. Защото дали било възможно в този изолиран и затворен от света за всякакви вести район нещо да се промени? Достатъчно е да си припомним, че през годините 1713 – 1720, когато Игнатий преживявал времето на своето съзряване и първата си младост, в Сардиния три пъти се сменяла властта. След четири века испанско владичество властта приела Австрия, след това отново Испания, и накрая Савойската династия. А за тези всички промени жителите на Сардиния били в неведение! Това доказва, че животът на острова протичал в своя собствена посока, независим от законите и правилата, установявани от европейските монархии.

Евангелската бактерия прихванал от своите родители. Още когато бил дете, приятелите му го наричали „малък светец“. Не ходел на училище и никога не се научил да пише, но всеки ден като слуга на олтара взимал участие в Светата меса, която по онова време била отслужвана преди изгрева. Нямал още навършени седем години, когато, съгласно тогавашния обичай, бил миропомазан (17 май 1707 год.) от архиепископа на Ористано, Франциск Масонес-и-Нин. Останал този „малък светец“ не само през трудното и деликатно време на пубертета и младините, но също и когато станал на 18 години, когато тежка болест го приковала към леглото и се оказал близо до смъртта. Тогава обещал на Бог, че ако оживее, ще стане францисканец, обаче след като оздравял, не спазил този обет. Никога няма да разберем мотивите, заради които младежът забравил за обещанието, което дал на Бог. Обречени сме единствено на догадки. Колко често „миналото остава помрачено, а тайна е това, което се намира в човешката душа“ (П. Голинели). Няма обаче съмнение в това, че Винкентий не само забравил за даденото обещание, но също го напуснала предишната религиозна ревност и започнал да преоткрива радостите, свързани с младостта. Обаче Бог не забравил за него. Една сутрин, през есента на 1721 год., тръгнал с кон в посока платото Сарчидано, където на косъм се разминал от трагедия. Конят изведнъж започнал лудо да галопира, а Винкентий, който изгубил контрол върху него, с ужас поглеждал към пропастта, зееща встрани от пътеката, сигурен, че рано или късно ще се озове на нейното дъно. Когато мислел, че е ударил неговият час, конят изведнъж спрял, а измореният, мокър от пот и пребледнял от страх младеж си отдъхнал удовлетворен. В този момент си спомнил за дадения обет и решил, че ще трябва да го изпълни.

В първите дни на ноември 1721 год. бащата завел Винкентий в Калиари, в манастира Буонкамино, където младежът помолил провинциала на капуцините да го приеме в ордена. Сигурно не предвиждал, че ще се срещне с решителен отказ. Бил прекалено слаб със здравето, за да понесе тежестите, които чакали в ордена братята монаси лаици. Винкентий и баща му Матия помолили за покровителството и помощта на маркиза на Лакони Габриел Аймерик. Доброжелателността на неговите служители довела до това, че Лакони, изгубвайки един от своите жители, в бъдеще щял да спечели светец. На 10 ноември Винкентий облякъл капуцинското расо и приел името Игнатий. Започнал новициата, завършвайки го без трудности. По време на последния преход преминал на косъм само с един глас повече (шест били „за“ и четири „против“), но това било достатъчно, за да бъде допуснат до монашеските обети, които положил на 10 ноември 1722 год.

Неговите първи 20 години в ордена са обгърнати в мъгла, през която е много трудно да се премине. Запазили са се малко свидетелства, и на всичкото отгоре взаимно изключващи се и противоречащи си. Най-правдоподобно е, че работил в Иглесиас, а после в Домусновас (възможно последователността да е обратна), където изпълнявал различни задължения. Около 1742 год. пристигнал в Калиари, та оттогава чак до смъртта да притичва по улиците на града с чувал на гърба. Научил се да разпознава камъните в града и човешките лица. Влизал във всички домове – както в бедните, така и в изключително богатите – просейки хляб или предлагайки хляба на Евангелието, което проповядвал по прост начин, но успешен, особено за децата и простите хора, понеже те приемали Евангелието с любов, разбирали го и го защитавали.

Всеизвестно станало това какъв урок дал на Йоаким Франкино. Той бил търговец, който забогатял от кръвта на бедните хора и едновременно искал да бъде смятан за благодетел и имал амбицията да придобие висша обществена позиция. Брат Игнатий полагал старания никога да не чука на неговата врата. Този спекулант се оплакал на настоятеля, който наредил на Игнатий, отивайки на просия, да посети също дома на Франкино. Брат Игнатий – правдоподобно, с натъжено сърце – изпълнил заповедта, обаче още след напускането на дома на използвача от чувала, пълен с богати дарове, протекла кръв, белязвайки пътя до самия манастир. Когато поставил чувала при нозете на ужасения настоятел, той помолил за обяснение. „Отче – отвърнал брат Игнатий – това е кръвта на бедните“. Настоятелят за нищо не попитал повече, понеже му било казано всичко, което е било за казване.

За добрия брат, приятел на деца и страдащи, който третирал своето тяло с тежки изтезания, успявал да чете в сърцата на хората и получавал от Бог дара да прави чудеса, както и надарен с особено благоразумие, бързо започнали да се разказват легенди. Превърнал с в неразривна част от Калиари и известни личности започнали да идват при него да молят за съвет и молитвено застъпничество. Свидетелствата от процеса съдържат толкова много елементи на чудотворност, че може да стане скучно, ако не беше едно от специалните свидетелства, оставащо извън всякакви съмнения. Това е свидетелството на протестантския пастор, който не може да бъде обвинен в това, че подкрепял канонизирането на капуцина. Йосиф Фуос пристигнал в Калиари през 1773 год. като капелан на немския полк и работел в този град няколко години. През 1780 год. е издадена в Лайпциг книга на немски език със заглавие „Сардиния 1773 – 1776“, в която събрал своите писма от тези години. В едно от тях написал: „Всеки ден виждаме по улиците на града просещия жив светец… Прави така, че след него се търкалят пити от сирена поради липсата на човещина и отказ от това поне парче да му дадат. Когато по време на просия някой му подарявал хляб, направен от нечестно придобито зърно, започвало от него да тече кръв. Ако някой подиграващ се с него го съветвал да напълни своя платнен чувал с олио, той го занасял до къщи, без да капне и капка от него. Дори и младите дами го молели за успешно решение, а тяхното доверие е трябвало да бъде наистина дълбоко и непоклатимо, понеже той бил човек зрял и на възраст, с единия крак в гроба.“

Писателката, носител на Нобелова награда, Грация Деледа, цитирайки един от биографите на брата, подчертава, че Игнатий „не написал нито една чертица, защото бил неграмотен, не оставил след себе си мъдри учения, защото не бил философ, не заложил орден, защото не бил човек за гениални и смели инициативи. Брат Игнатий бил беден просяк. Слуга на всички. Последен от всички хора. Въпреки това за него най-често се говорело през седемнадесетвековна Сардиния“.

Деледа припомня също как изглеждал: „прави впечатление на старец, може би сляп, с броеница, тояга, настръхнала брада, с кафяво лице и плосък нос. Няма в него ангелска красота, по-скоро изглеждащ като античен сардински пастир, в чийто чувал се крие съкровище от мъдрост и добродетели“. Неговата мъдрост и добродетели са прославяни до ден-днешен!

Феличе Акрока

към почитта на светците.