EG-1AdventC

Една коледна история от руския писател Леонид Николаевич Андреев разказва историята на малко момче на име Саша със смела и  непокорна душа, което не можело да се примири със съществуващите злини в живота си и бунтувайки се по свой начин, непрекъснато се опитвало да отмъсти за голямата празнота, която изпитвал. В резултат на суровите и непосилни  изпитания, пред които мизерията и бедността го изправяли, и в опит да привлече вниманието към себе си и да накара другите поне малко да се съобразяват с него, той често влизал в конфликти, удрял и биел съучениците си, лъжел майка си и учителите си и дори късал своите учебници. На фона на описанието на живота на Саша руският писател Леонид Андреев показва сложните взаимоотношения, които понякога възникват в семейството на двама съпрузи, когато, като родители и приятели, вместо да се подкрепят взаимно, започват да изливат своето неудовлетворение и негодувание един върху друг. След като се оженил за Феоктиста Петровна, Иван Савич, все още оставащ добряк по душа, някога ценен и уважаван учител, започнал да пие и все повече потъвал в собствената си забрава, а малкият Саша, преживявайки бремето на проблемите в семейството си, точно преди Коледа получил тежко наказание и бил изключен от училище.

Въпреки това той получил и неочакван подарък за празника – покана да гостува в дома на свой съученик, който много се различавал от бедното жилище на Саша. Пристигайки в богатата къща, отрупана с красиви украси, той силно се впечатлил от коледното дърво, което светело толкова ярко, че приличало на огромен изящен диамант, и си спомнил, че преди да тръгне баща му, макар и пиян и изгубен, го помолил да донесе вкъщи малък подарък от елхата.

Не след дълго пребиваване в този красив дом дори и на празника, подвластен на гнева, който царял в душата му, Саша започнал да се държи арогантно. Малкият Сашка не бил в състояние да се радва на цялата тържественост около него и оставал мрачен и тъжен, сякаш в плен на нещо лошо, което все повече се надигало в свитото му язвено сърце, докато съвсем неочаквано в един миг коледната елха не започнала да го заслепява с красотата си и силния пронизващ блясък на своите безброй окачени светлини и свещи.

Въпреки ослепителното великолепие на хилядите искри, които той виждал в този момент, за него тя оставала чужда и враждебна, подобно на чистите спретнати деца, събрани около нея и дори пожелал да я бутне, така че тя да падне, изгубвайки яркостта си и цялата светлина и тържественост, с които беше окичена.

И изведнъж на момчето му се сторило, че вижда нещо на това омразно дърво, без което целият му досегашен живот започвал да изглежда сякаш празен и безжизнен – един восъчен ангел. Той не бил в състояние да разбере каква сила го е привлякла към играчката, но бил сигурен, че винаги е познавал и обичал този малък ангел. Авторът не пести художествени средства, когато описва восъчния ангел, наблягайки на розовите му дръжки и ефирни крила като на водно конче. Въпреки това с всички тези детайли изражението на лицето на ангела оставало недоловимо, чувство, което не било нито радост, нито тъга, а някаква друга невидима осезаемост, която авторът не назовава по име.

Сашка, виждайки ангела, прошепнал само една дума: „Скъпи“. И изведнъж, преобразен, той се вгледал втренчено в ангела и видял, че лицето му е безизразно, но има някакво долавяне отвъд думите, достъпно само за невидимия свят на възприятията и емоциите. Момчето не можело да знае какво точно привлича цялото му същество към тази малка фигурка, но явно изпитвал дълбоко чувство на любов.

Дълго време главният герой моли домакинята да му даде ангела. В крайна сметка той прибягва до малка хитрина и прилага трик, като коленичи, преструвайки се на послушен. И когато получил восъчната фигурка, всички присъстващи станали свидетели на мистериозната прилика между неудобното момче гост, побойник и малкото ангелско лице, направено от неизвестен художник. Получавайки ангела в ръцете си, героят буквално се преобразява и в движенията му се появяват неочаквано щастие, мекота и предпазливост.

Момчето отнася вкъщи играчката. Баща му също преживява шок, усет на любов, щастие и желание за живот и двамата, баща и син, заедно започват да изпитват еднакво въодушевление, гледайки към ангела. Скоро във финала на творбата и двамата заспиват, а восъчният ангел, окачен и висящ до печката, бавно започва да се топи, докато в крайна сметка се превръща в безформен слитък, който бавно пада на земята с „леко тупване“.

Не е ясно дали точно това е краят на този затрогващ до сълзи разказ, така както всички го разбираме, или смъртта е среща, поставяща началото на друга нова и прекрасна история, започваща с една играчка чудо. Ангелът олицетворява в творбата онзи прекрасен свят, в който няма несправедливост, злини и егоизъм, а човешката душа е чиста, радостна и лека: „Мирисът на восък, идващ от играчката, беше смесен с неуловим аромат и там имаше малък изгубен човек, когото сякаш са докоснали ангели, малки пръсти, които той би искал да целува един по един и толкова дълго, докато смъртта затвори очите му завинаги.“

Тази история много ви натъжи, нали? Но чакайте! Светлината идва! Първата свещ на адвентния венец пак е запалена и пламъкът ѝ огрява храма и домовете ни. И докато навън дните стават все по-мъгливи и студени, а нощите дори мразовити, в душите ни се ражда топлина. Зимата е на прага ни, а сякаш изгревът в утрините е необикновено ярък и силен и пролетен дъх се прокрадва сред зимния хлад. Сърцата ни се подготвят за приближаващия празник, а в тях все по-силно се поражда трепетът на завладяващо очакване, обновяващо вярата ни, че Бог Отец обеща, а Синът Му дойде, умря на кръста за нас и възкръсна, но също и че идва отново. Затова този малък пламък на свещта пред нас осветява и най-непрогледния мрак на всяко скрито отчаяние и болка, които таим. Няма живот без тъга на земята, но има надежда, затова отново можем да извикаме на глас към другите и към себе си: „Чакайте! Светлината идва!“.

В повечето традиции запалената първа свещ на неувяхващия вечнозелен венец е свещта на надеждата. Бог спазва Своите обещания. Чудно е това необикновено време на годината, когато нощта пристига като неканена, но настойчива гостенка, още преди следобедът да свърши, а хората векове наред осъзнават нуждата да осветляват тъмнината, добавяйки светлина, топлина и живот към тъмния и студен мрак. Тази топлина е различна от горещината на безсънните летни нощи, но нейната сила е толкова голяма, че тя надделява не само в климата на метеорологичната и астрономическата зима, но и в зимата на нашите отношения и цялото човешко страдание.

Всички знаем, че празникът Рождество Христово притежава неоспоримата сила да събира и обединява семействата и вярващите заедно. Хора пътуват, изминавайки дълги разстояния, за да бъдат със своите близки в този специален ден. Хубаво е това време, защото ставаме подвластни на съкровеното ни желание да празнуваме нашия съюз с Бог като семейство и затова това днес палим първата адвентна свещ като символ на започващото ни пробуждане и очакване. Скоро ще запалим още една и още една и още една, докато надеждата в нас непрекъснато ще продължава да расте, а накрая ще запалим светлините и на коледното дърво, които ще осветят нашия храм, нашата стая, нашия дом, но и нашите сърца, изпълнени с вълнение и радостно напрежение.

Днес палим светлината на надеждата в нашите сърца! Господи Исусе, ние палим тази свещ и ще украсим този храм, нашият двор, дом и коледното дърво, защото запалената светлина е символ на трепетното ни очакване в израз на вярата ни, че Ти вече си на път и ще се видим скоро! Надежда! Изпълни ни с надежда, Боже, че и ние можем да се превърнем в ангели, но не от восък, а такива, които подаряват топлина, обич и подкрепа!