„КОЕ Е ДЕТЕТО, КОЕТО ИСУС ЩЕ ПОСТАВИ ПРЕД МЕН?”
Виждали ли сте някога губещият отбор или дори вторият в класацията на едно състезание да танцува и скача от радост с два пръста във въздуха и да отправя радостни възгласи: „Ние сме номер две, ние сме номер две?“. Вероятно не сме и вероятно никога няма да видим такова нещо. Можете ли да си представите политически лозунг за това една държава да стане последна по икономически и социални показатели или подчинена на останалите? Нима изобщо някой иска да бъде слуга на всички? Това е тежка съдба, отредена за бедните и необразованите, за малцинствата или бежанците и за зависещите от нас и подвластните ни, които можем да ощетим, като се измъкнем, плащайки им по-малко от пазарната цена на труда.
Кой може да оспори тези принципи, след като те работят безотказно и днес? Да бъдеш последен и да бъдеш слуга, за никого не е мечта и не е това, към което обикновено се стремим.
„За какво спорехте по пътя?“
Исус отправи този въпрос към учениците си, но те мълчаха, защото и те се съревноваваха помежду си в ревностно съперничество кой е най-великият от тях, а отговорът им към Него беше неловко мълчание, типично за неудобна ситуация. Но както винаги, така и в този момент, Бог знае всички наши отговори, дори и ако старателно, от срам или страх, ги пазим в пълна тишина.
Той вижда възникналия спор, но не пита, за да събира информация за себе си, а приканва учениците да се замислят какво означава да бъдеш велик и им представя образа и реалността на тяхното по-добро и по-щастливо аз. И в този момент нека бъдем честни, защото Исус прави това и за нас, които също сме подвластни на амбиции като тази да бъдеш номер едно, да бъдеш победител, да преследваш житейски успехи. И ако дотук звучи приемливо, понякога, когато става въпрос за власт, контрол, богатство, слава, репутация, статус и позиция в обществото, нещата може и да излязат извън контрол.
Интересно е, че разговорът, който си припомняме в евангелското четиво днес, се случва по пътя, когато учениците заедно с Исус слизат от планината и отиват към Галилея. Сега ставаме свидетели на движение, което е нещо повече от промяна във физическото местоположение, защото Бог насочва разговора навътре към нашите съкровени усещания и самооценка и въпреки че се води на открито, думите идват от уединението и вътрешното пространство на сърцата.
И учениците в този момент не разбират повече от нас. Исус не казва, че не трябва или не можем да бъдем прославени или велики, нещо повече, Той никога не казва това, а по-скоро ни моли да променим ограниченото си разбиране за величие и има друго предвид. Той не казва, че да бъдеш страхотен, означава да си последен и слуга на всички в буквалния смисъл и ако приемаме по този начин думите Му, то представата ни за това какво всъщност представлява Христовото величие е съвсем погрешна. И точно тук трябва да бъдем внимателни в своя анализ и равносметките и заключенията, които правим, защото Исус не изисква от нас, вече зрели и пораснали хора, да разсъждаваме по детски, а да приемем „едно дете“.
Затова сега отправяме въпросите си лично – как изглежда хубавата реализация за теб и мен и какво означава да бъдем велики в днешния свят? Това е въпросът, който трябва да си зададем днес. И понеже сме дошли на правилното място, тук, в църквата, ще намерим и правилния отговор. Исус отговаря на този въпрос, като взема малко дете на ръце и казва: „Който приеме едно от тези дечица в Мое име, и Мене приема; и който приеме Мене, приема не Мене, но Този, Който Ме е пратил“.
Не звучи твърде трудно или предизвикателно, кой не би приел малко невинно и беззащитно дете, но Исус не говори за детето само по себе си. Може и да сме сантиментални и романтични по природа, но в случая не става въпрос за някакви изключителни и възвишени чувства, а за по-обикновените им сестри – състрадателността и съпричастността, защото детето е събирателен образ и символ на нещо друго, на уязвимост, безсилие и зависимост. И пак трябва да подчертаем, че времето, в което Исус живее, е различно. Децата тогава нямали права и някакъв особен статут, а често дори и човешката им стойност била подценявана.
Така че днешното Евангелие индиректно ни подсказва и учи, че величието се намира не в това, което сме постигнали и спечелили за себе си, а в това, което сме направили и дали на „най-малките от тях, гладните, жадни, голи, болни и затворени“, символичните деца във всеки наш живот.
Величието никога не се поставя в положение на превъзходство над другия, а е онази способност да бъдеш в състояние да надмогнеш и прозреш по-далече от егото си и непременната си щателна грижа само за себе си. Аз съществувам и съм важен, но в този живот не става въпрос единствено за мен и моята банкова сметка, моята къща, моята работа, моите постижения, моята репутация, моят статус, моята нация, моята политика и дори моята религия.
Нашето величие се разкрива в степента на нашата загриженост за другите и то точно към онези, които нямат нито възможност, нито желание да ни „върнат услугата“, да ни се отплатят, че чак и да ни благодарят.
Когато Исус говореше за това да обичаш другите, дори когато те не те обичат, да правиш добро на тези, които искат да ти навредят, да даваш заеми, без да очакваш възвръщане и да каниш на вечеря тези, които не могат да те посрещнат, Той всъщност описваше величието, за което ни говори и днес.
Смисълът на тази красива дума може да бъде разширен до безкрайност и на теория да посочим още хиляди примери, но той се изпълва със съдържание, когато на практика го приложим в живота си, прощавайки на този, който нито е поискал нашата прошка, нито е променил поведението си, когато обърнем гръб на горчивината и завистта, когато преодоляваме страховете си, събаряме стени на раздяла и отчуждение и направим малко местенце в сърцето си за някой, който е различен, уязвим и нуждаещ се.
Тогава наистина ще бъдем страхотни, но величието не е нещо, което трябва да се постигне или заслужи и дори не е самоцел. Това е качество, което се развива в нас, когато в живота ни царува Божият мир и ние стъпваме в по-доброто си аз. Това е животът, който Исус ни предлага. Това е животът, който искам да живея. Искам да бъда страхотен, нали? Този вид величие се случва в простото, обикновеното и земното и често остава незабелязано и неназовано, но го има.
Знаете кой ден е утре, нали? И този понеделник ще изправи всички ни пред хиляди предизвикателства на светската култура на успеха, която яростно ще закрещи в лицето ни срещу „величието на последния от всички“, на което ни учи Христос. Това е избор, който стои пред нас и не само в понеделник, а във всеки следващ ден до края на живота ни. Чудя се кое е детето, което Исус ще постави пред мен утре. Чудя се и кое величие ти и аз ще изберем.