EG-33B

Напоследък често се замисляме не само за добре познатия ни израз „знаците на времето“, но и върху неговото съдържание. Днес и Евангелието, което слушаме, се занимава със знаменията на последните времена в отчасти повтарящия се контекст на първото четиво от книгата на пророк Данаил и нарастващото напрежение между описаните в него събития и последния евангелски стих, който гласи, че „за онзи ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, нито Син, а само Отец“.

Немалко християни са били заблудени през вековете, като са се фокусирали върху различни знаци и са пророкували датата на неизбежния край на света, но, оказва се, по-разумно е да очакваме неочакваното и просто да бъдем готови да посрещнем Човешкия Син, когато Той отново се завърне на земята, а междувременно да се утешаваме с обещаното от Него: „Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат“.

Хубаво е да намерим нещо в живота, което не може и няма да премине и ние копнеем по това да оставим ярка следа и спомен след себе си и да създадем нещо изключително, непреходно и вечно, търсейки го непрестанно в любовта, в нашите приятелства и в надеждата и мечтите ни за бъдещето, но нестабилната почва под краката ни многократно нарушава равновесието ни, потапяйки ни сред заплахата и опасностите на плаващите пясъци на живота. И така, ако освен житейските изпитания и трудности сме натрупали и опитност във вярата, вече знаем със сигурност, че единствено Божието Слово, изречено с Бащина любов и винаги изпълващо живота ни със светлина, никога няма да премине, а пътят, по който да се вмъкнем в реалността на тези думи, е пътят на искрената молитва и тайнствата, които сам Христос ни завеща.

Понякога умовете ни се чудят какво ще стане с нас в края на това земно странстване, какво ще преживеем на ръба на смъртта и има ли друг свят, който ще ни се открие, но тогава си спомняме, че Исус ни каза, че Той отива да ни подготви място на щастие и истински покой в небесните живелища и успокоени се връщаме обратно в лоното на вярата с думите: „Вярвам, Господи, помогни на моето неверие!“.

Инстинктивно чувстваме, че дори в най-мрачния час Бог не ни изоставя и Неговото око винаги е насочено към нас, Той бди над нас и денем, и нощем, но в днешното евангелско четиво Исус ни казва да бъдем нащрек, защото не знаем деня или часа, когато ще бъдем призовани при Него. Взимайки думите Му присърце и оставайки в близостта Му, докато пътуваме към небето, няма от какво да се страхуваме, защото Неговият дар вече е на разположение за нас в присъствието Му до нас сега и винаги „до края на света“.

С наближаване на последните дни от литургичната година, четивата ни напомнят есхатологичния аспект от учението на Господ Исус Христос и Неговата настойчивост за неотложността на нашето състояние и необходимостта да преосмислим действията си и да вземем важни решения в светлината на предстоящия съд. Той ще бъде съдията, който ще дойде в цялата си сила и слава, когато Неговите учения и Неговите последователи ще докажат правотата на вярата си пред всичко земно и неземно.

Днес подчертаваме този призив на Исус, знаейки, че Той не ни говори, за да ни уплаши, а за да ни убеди в необходимостта да бъдем бдителни и да бъдем подготвени. В есхатологичната беседа, представена ни от евангелист Марко, долавяме нотка на усилие, целящо да ни насочи да разберем какво означава Бог в качеството си на Човешки Син за Йерусалим, за християнските ученици и за всички хора. На този етап от своя разказ евангелист Марко използва апокалиптичния жанр, за да подчертае Божественото оправдание в бъдеще, което Исус ще изпита и съпреживее с нас, и предупреждава за знаменията на времето, прогнозирайки бъдещи гонения и повторното идване на Човешкия Син. Цялата тринадесета глава от Евангелието служи за балансиране на доста строгото изобразяване на земните страдания на Исус, като разширява хоризонтите на читателя към крайните положителни резултати, които Неговата страст и смърт ще донесат на света. По този начин събитията, свързани в този есхатологичен дискурс, предоставят на свети Марко средство да опише окончателната спасителна намеса на Бог в историята на човечеството.

Любопитно е, че апокалипсисът е литературен конструкт, много популярен и широко разпространен сред евреите между 200 г. пр. Хр. и 200 г. сл. Хр., в който авторът обикновено разкрива същността на свои видения. Читателите разбират тези видения като картина на съвременния живот или предстоящи събития. Апокалиптичната литература е средство за поддържане на надежда и постоянство сред потиснатия юдейски народ във време на непосредствена и продължаваща опасност, падение или разруха, а адресатите са насърчавани да вярват, че ако апокалиптичните пророчества за бедствие като тези, обявени от пророк Данаил, се изпълнят, тогава прогнозата за последващо спасение също ще се сбъдне.

Друг интересен момент са прощалните дискурси, които отново бяха често срещан литературен модел. Великите религиозни водачи от миналото като Яков, Моисей, Самуил и Давид, знаейки, че са на път да умрат, призовават своето семейство, близки или поданици и им предават това, което днес бихме определили като последна воля и завет. Подобна реч може да включва минали уроци, но също така провъзгласява обобщение на бъдещите перспективи, и по-особено прогнози за опасност и страдание. Слушателите на такова увещание били съветвани да останат верни през всички бъдещи изпитания. Смята се, също така, че изследването на бъдещето, подобно на апокалиптичната литература, се основава на Божествено откровение и казаното било построено на твърда земя и можело да се използва като предупреждение, увещаване и напътствие.

В контекста на тези важни предизвестия, които слушаме и си припомняме днес, в крайна сметка се замисляме кои сме ние. Покварени и ранени до смърт от греха или подобие на Бог и Христос? Божието Слово днес във второто четиво от книгата „Послание до евреите“ ни дава разумен и утешителен отговор. Вярно е, а именно, че сме слаби по природа, но също така е вярно, че великата и могъща Божия благодат е в нас и тя наистина ни прави синове и дъщери на Бога. Ето, нека това Божие Слово ни насърчи сега и заедно с благодатното действие на свещените тайни, отслужвани на олтара, да ни укрепят в нашите добри начинания. Тук, на земята, ние никога няма да можем да разберем мащаба на трагедията на греха, когато човекът е бил отделен от Бога, и особено не можем да проумеем безкрайността на Божествената любов и Неговата милост, чрез която Той ни въздига в Христос и чрез Него към Своето семейство. Ние просто се опитваме да Го прославим и приемем, докато слушаме Словото Му и Го възхваляваме с живота си и Евхаристията като най-възвишено поклонение.

 Но Бог винаги ни търси и се застъпва за нас, а накрая ни взема при Себе Си. Това е нашата вяра. Христос е истинският Бог и истински човек. В послушание към Своя Небесен Баща Той принесе себе си на олтара на Кръста и чрез Възкресението си примири света с Отца, a Неговата жертва се превърна в моста, по който напълно преодоляваме пропастта между нас и Бога, при това  възстановени и издигнати до нови висоти на Божии деца и членове на Божественото семейство.