EG-3AdventA

В един малък квартал в Ню Йорк, в който улиците неочаквано и рязко се преплитат и пречупват в малки отрязъци, наречени площади, някакъв неизвестен художник на име Берман веднъж открил неподозирана възможност, а след него и други хора на изкуството започнали да се появяват един след друг, докато накрая основали своя колония в търсене на прозорци със сводеста форма, фронтони от деветнадесети век, холандски мансарди и ниски наеми. Повечето от тях не печелели кой знае какво и обикновено, когато касиерът от близкия магазин тръгвал с натрупаните сметки за бои, хартия и платна, не било изненада, че се връщал, без да е успял да събере каквото и да било от стойността им.

Сю и Джонси (умалително от Джоана), две млади художнички, също имали ателие на най-горния етаж в стара неизмазана триетажна сграда в квартала, известен като Гринуич вилидж. Двете се запознали през месец май на масата в една гостилница, където се оказало, че възгледите им за изкуството, салатата от цикория и широките женски ръкави напълно съвпадали, което довело и до приятелството и общото им ателие.

Но дошъл ноември и заедно с него се появила страшна болест – пневмония, която докосвала с ледените си пръсти ту един, ту друг от артистичните обитатели на квартала. Болестта повалила и Джонси на легло. Така Сю освен да рисува, трябвало да се грижи и за болната си приятелка. Когато докторът я прегледал, казал, че момичето ще успее да пребори болестта само ако има желание за живот.

После се случило нещо интересно.

На долния етаж под двете млади дами живеел странен съсед и това бил старият и доста сприхав художник Берман, но една вечер Сю решава да сподели мъката си с него, че Джонси предчувства, че ще умре, щом падне и последното листо от лозницата, която се вижда срещу прозореца им, а това важно обстоятелство няма как да бъде комбинирано с жажда за живот и бързо оздравяване.

Ден след ден Джонси не спирала да наблюдава с отчаяние падащите листа на лозата, докато времето неусетно минавало и на растението останало едно-единствено листенце. Сю помолила Джонси да затвори очи за известно време, защото не искала да продължава да гледа лозата, но не можела и да рисува без светлина.

Същата вечер навън се разразила буря, придружена от силен вятър и дъжд. На следващата сутрин обаче, когато Джонси се събудила, отново поискала от Сю да дръпне завесата, когато с изненада видяла, че самотният лист все още се придържал към лозата. Тя гледала и чакала, но последното листо така и не падало, а здравето ѝ неусетно започнало да се подобрява, докато в крайна сметка спечелила битката срещу болестта. Този лист ѝ дал надежда. Изведнъж тя разбрала, че е сгрешила, че е искала да умре, а малко по-късно казала на Сю, че мечтае някой ден да нарисува неаполския залив.

Но какво всъщност се случило междувременно? Старецът Берман решава да надхитри и смъртта, и природата, и през нощта на разярилата се буря, изрисувал копие на настоящото листо върху лист хартия, навил го и го закрепил към клона с конец, така че последният останал лист никога да не падне и следователно момичето да не се предаде в ръцете на смъртта, да не губи надежда и да оздравее.

Въпреки това, смъртта се явила. Скоро след като се възстановила, Джонси разбрала, че старият Берман е замръзнал в креслото си и е починал. Оказало се, че той сериозно се простудил, докато в студената ветровита нощ окачвал фалшивото листо на дървото. Художникът умира, но този лист, създаден в нощта, е последният му шедьовър, който така и никога не нарисувал, но успял да спаси живота на неизлечимо болно момиче с цената на своята собствена саможертва.

Няма чудеса. Изглежда, че едно тъжно начало неизбежно ще доведе до тъжен край, защото в реалността на нашето ежедневие няма чудеса. Чудно време е зимата. Мразовито и жестоко, но вълшебно, казва Виктор Юго. Сега месецът е декември, времето е мразовито и навън върлува епидемия. И въпреки това толкова невероятни истории за любовта и за силата на вярата и доброто в живота съвсем реално се случват.

Има чудеса и те се случват понякога съвсем неочаквано като в този разказ, озаглавен „Последният лист“ и написан от забележителния американски писател Уилям Сидни Портър, познат под артистичния псевдоним О. Хенри. Да, има чудеса, и колко е хубаво, че настоящото адвентно време ни кара с всички сили да вярваме в тях.

Днес, когато според църковния календар ние отбелязваме радостната Трета неделя на Адвента, ви каним да помислите върху това кратко послание, в което ключов смисъл и значение има жертвата и жертвоготовността. Всъщност колко такива житейски истории за искрената любов, която прави чудеса, като тези на  О. Хенри сме чували и разпознаваме и в нашето ежедневие?

Наивно е да мислим, че животът ни ще премине безпрепятствено и безтревожно на фона на уязвимостта и несигурността, сред които виреем, но в цялата тази светска суматоха на неизбежността, ние, които сме вярващи християни, пазим в сърцата си огромна надежда, защото мечтаем за вечността.

Листата падат пред очите ни ден след ден и година след година, докато накрая наистина ще остане само едно, и каквото и да правим, един ден ние ще бъдем художниците, които ще рисуват шедьовър като последния лист или просто ще пишат последната страница от живота си. Въпрос на избор е с какво съдържание ще я запълним?

Бог силно желае да обичаме своите ближни и затова дойде на земята. Това искаше да ни каже. Но кой е нашият ближен? Той е моят съсед, човекът, който е изпаднал в затруднение и нужда, независимо дали е като нас, или не. Това е наранената и обидена съпруга и майка, притесненият за работата си съпруг и баща, вербално малтретираното дете, скърбящият родител, сърдечно разбитият след развода, болните, немощните, остарелите, бездомните, победените, унижените, отчуждените, обезсърчените, финансово сломените, сирачето, чужденецът. Всички те са наши съседи и Бог ни призовава да ги обичаме. Понякога не се нуждаем от героични актове, а от малки подвизи и дела на милосърдие. Да погледнем с интерес в очите на съседа си, за да разберем има ли в сърцето му воля за живот. Това е радостното послание на днешната трета по ред адвентна неделя.

А ние, искаме ли още днес да намерим радостта от очакването на идващия Спасител? Тогава да я споделим и сами да я подарим! Да оставим надежда някъде, където забелязваме болка и тъга. Волята ни за живот да бъде воля за вършене на добри дела. Всичко голямо започва с нещо малко, желанието за помощ и съпричастност и стремежът към доброто могат да се окажат жизненоважни за поддържане на най-великото изкуство – това на човеколюбието и милосърдието. Рисувайки за някого „Последният лист“, който ще го спаси от агонията на отчаянието, създаваме около себе си най-красивото пространство, в което всеки ден можем да живеем и творим. Искате ли още днес да намерим радостта от очакването на идващия Спасител? Тогава да я споделим и сами да я подарим!