ТЯЛО И КРЪВ ХРИСТОВИ
СВЕТОТО ПРИЧАСТИЕ
Всяка година в Църквата отбелязваме тържествено най-важните събития от живота на Христос и честваме празници, които най-общо се делят на подвижни и неподвижни или Господни и Богородични, като през цялото време се връщаме мислено към примера и делата на голям брой светци, както и към паметта на нашите покойни близки.
В историята също има много забележителни дати. Само преди броени дни на втори юни в дванадесет часа на обяд сирени завиха в цялата страна в памет на геройски загиналите за свободата на България, а ние почетохме паметта им с двуминутно мълчание.
Днес отново честваме празник, паметен и удивителен, но много различен и дори съдбовен. Сега ние, верните, благодарим за евхаристийния дар, който не е отминал спомен за важно епохално събитие, а неподправена реалност, съпътстваща ни тук в настоящето, защото именно в този момент в Църквата ние съживяваме историята за смъртта и възкресението на Христос както в Словото, така и в тайнството на отслужената литургия.
Най-хубавото на днешния ден е, че това не е празник, съдържащ в себе си предание, което трябва да бъде разказано на поколенията, а важна истина, придаваща смисъл на целия ни живот и такава, която свързва обичта и милостта на Бога с нашите собствени истории заедно с всички таени в тях радости и надежди, страхове, провали и грешки.
Когато си спомняме за исторически герои, отдали живота си за свободата, имаме сериозно основание, изправяйки се пред отговорността и дълга, да съпреживеем техния подвиг в родовата ни памет, която единствена остава в наше и тяхно наследство. За съжаление, за покойните, водили скромен и незабележителен живот, паметта има още по-преходна стойност, защото, когато и последният човек, който ги е познавал през живота си, един ден умре, тогава и споменът за тях напълно ще изчезне така, както и надписът върху техните надгробни плочи ще избледнее.
Добрата новина е, че това, което правим на всяка една литургия, е различно, защото сега си спомняме за Единствения Исус Христос, който никога няма да бъде забравен в миналото, и макар и преминал в друго измерение, винаги ще ни дарява себе си в реалността на настоящето. Затова ние не приемаме Светото Причастие, мислейки какво трябва да получим, а Кого и чувайки думите на свещеника от олтара, че това е Божият Агнец, отнемащ греховете на света, знаем, че когато достойно получим Исус, ние, малките хора, съществуващи в действителността на ограниченото ни земно битие, приемаме в себе си частица от божествената реалност, в която искаме да останем възможно най-дълго.
Днес насочваме вниманието си към особено важен и специален ден от литургичния календар, празникът Корпус Кристи или Тяло и Кръв Христови, чрез който Църквата подчертава своя специален израз на благодарност за силата и чудото на евхаристията. По особен начин сега си спомняме, че в навечерието на своята смърт Исус взе хляб и вино и ги обяви за Неговото Тяло и Кръв, а след това покани всички ни да участваме в споделянето на този дар чак до самия край на времето.
Светото Причастие е тайнство, което заличава и последната тлееща искра на всеки изповядан грях и ни подсилва по невидим начин и с невидима за очите благодат да вършим добри дела, да избягваме злото и да побеждаваме нашите саморазрушителни и нараняващи навици, а олтарът е точката, в която два противоположни свята се събират там, където небето и земята протягат ръце едно към друго и се докосват. Затова днешният ден – тържеството на Пресветото Тяло и Кръв Христови, е толкова важен и паметен за нас, които вярваме в Неговата преобразяваща света сила.
Но сега е и подходящ момент да погледнем от още един ъгъл колко дълъг път е извървян, докато пасхалният седер, така се наричало събирането на евреите около трапезата в старозаветните времена, се превръща в съвсем нова „версия“ на строго подредената католическа меса.
Като се замислим, първата литургия беше точно във времето на еврейската Пасха, отпразнувана два дни преди Възкресението на нашия Господ, но папата емерит Бенедикт XVI ни приканва да погледнем назад към жертва „тода“ като по-древен предшественик на нашето евхаристийно тържество.
В миналото според юдейската традиция, когато някой беше спасен от Бог от особено трудна ситуация, ако е бил изгубен в пустинята или несправедливо хвърлен в затвора или се е възстановил от сериозно заболяване или е оцелял при корабокрушение, той се заричаше и принасяше жертва в Йерусалимския храм в знак на благодарност.
Такава хвала и благодарност и начинът, по който свещеникът предлагал хляб, месо и вино, е описана в книгата Левит. Спасеният разказвал как е бил спасен и тогава семейството се прибирало у дома и споделяло жертвата в обща трапеза.
От най-ранните дни на християнството евхаристията се смята за такава жертва. В евхаристийната молитва и служение на олтара свещеникът възпоменава онзи ден, когато Исус, предвиждайки саможертвената Си смърт, предлага на Отца хляба и виното и със силата на Светия Дух ги дава на учениците Си: „Това е моето Тяло, дадено за теб. Това е Новият завет на Моята Кръв“.
Интересно, това е възпоменание, но същевременно и реалност, която ни пренася в бъдещето. Преобразяването на безквасния хляб и виното съединява настоящия и бъдещия свят, небето и земята, времето сега и щастливото безвремие на вечността. Това е нашата жертва и нашата храна и напитка – Тялото и Кръвта на Божествената Душа. Нужно е обаче бинокулярно зрение за възприятието на това триизмерно изображение. Ако сме надарени с този поглед, това е истинско богатство, равно на това да гледаш на света с две здрави очи.
Може би понякога проявяваме съмнения към евхаристийното чудо, а друг път вярата ни отслабва, но да помислим колко пъти в живота си сме били спасени от невидимата ръка на Бог от някаква сериозна опасност – физическа заплаха или духовна тиня, в която сме затъвали.
Тогава това е нашият разказ за „тода“, която обаче не е едноименна, а завинаги свързана с принесената жертва на Христос, който ни спасява. Това е голямата истина, толкова важна за нас, това е, което можем да предложим на Бога, Него самия.
Затова нека в тишината на времето, след като сме приели Светото Причастие, да благодарим за всички онези спасявания от опасности в живота ни и за всички онези благословии и хора, които са около нас и ни помагат. Тогава наистина ще почетем паметта на Исус в чест на Неговата пролята Кръв и спасително дело в нашия живот.
И накрая, нека кажем: „Благодарим Ти, Господи, че влезе в нас чрез Светото Причастие, с Твоето Тяло и Кръв и с Твоята Душа и Божественост. Остани с нас и пребъдвай в нас! Изцели ни и ни укрепи, освети ни и ни помогни все повече да приличаме на Твоето божествено Аз.“