KapBenedikt

Бл. Бенедикт от Урбино

(1560 – 1625)

30 април

Марко Пасионеи (Бенедикт) се родил в Урбино на 13 септември 1560 год.

На 28 май 1582 год. защитава докторат по гражданско и църковно право в Падуа

След около 13 месеца в новициата в капуцинския манастир във Фано в края на май 1585 год. полага монашеските обети

През 1590 год. станал свещеник, а през 1598 год. се озовал в манастира в Остра

През годините 1600 – 1602 действал като мисионер в Чехия

След завръщането си в майчината си провинция пребивавал във Фано (1604), след това в Еши (1605) и във Фосомброне (1609 – 1612)

През 1612 год., след като произнесъл проповед в Песаро, бил избран за съветник на провинциала и настоятел на тамошния манастир

През 1616 год. станал настоятел в Кали, а през 1618 год. във Фосомброне

През 1619 год. проповядвал в Урбино и в Генуа

През 1620 год. отново пребивавал в Кали, а през годините 1622 – 1623 в Урбино

През годините 1623 – 1625 пребивавал в Кали

През 1625 год. проповядвал по време на Великия пост в Сасокорваро, обаче не успял да довърши

Докаран във Фосомброне, умира на 30 април 1625 год.

Процесите на епархиално и апостолско ниво започват с голямо закъснение – чак през годините 1792 – 1795, както и през 1838 – 1844

На 10 февруари папа Пий IX го провъзгласява за блажен

Да възхваляваме Господните светци. Не е възможно за душата и тялото да бъдат едновременно удовлетворени. Едното от тях трябва да загуби. Затова нека тялото изгуби.

Бл. Бенедикт от Урбино

Благороден и смирен слуга

Когато Габриел от Модилиано и Бонавентура от Имола публикували „Житието на Бенедикт Пасионеи от Урбино (1560 – 1625)“ в своята Leggendario cappuccino (Венеция – Фаенца, 1767 – 1789), не се знаело все още къде се намират останките на блажения. Събратята, послушни на Църквата, която забранявала публичния култ към божиите слуги преди беатификация, тайно ги укрили, понеже привличали тълпи от поклонници. Неговите събратя направили това толкова успешно, че били открити чак след две столетия през 1792 год. Поради тази причина каноническите процеси на епархийно и апостолско ниво започнали в края на XVIII в. през годините 1793 – 1795 и 1838 – 1844. Това е рядък случай в капуцинската история за светците. Поради тази причина свидетелствата, вкарани в томовете на процесите, потвърждават единствено непрестанната слава на светостта – еднаква сред братята, както и сред светските хора. Почти всички се възползват от „Житието“, написано от отец Лудвиг от Рока Контрада (+1654), написано непосредствено след смъртта на Бенедикт от Урбино.

То е автентично и уникално свидетелство за времената на Бенедикт. Притежава огромна ценност като документ поради тежестта и обективността на сведенията, дошли непосредствено от свидетелите, с които е разговарял авторът. Също и той, като настоятел на манастира „Св. Иван Кръстител“ във Фосомброне, бил непосредствен свидетел на последния период от живота на своя свят събрат. Бил до него дори на смъртния одър. Затова „Житието“ изключително вярно и в детайли представя последната болест и агония, а също и неудържимите изблици на траур на верните, до които се стигало при тялото на покойния.

Днес, както и в миналото, у нас може да се породи удивление, когато четем как потомък на едно от най-богатите и най-уважавани семейства в Умбрия извършвал в манастира най-простите физически работи като прост брат монах лаик. Отличавал се с чувствителност и дълбоко съчувствие към бедните, със своите проповеди желаел да проповядва в малките и безлични населени места. Бил изпълнен с милосърдие и набожност, беден и покайващ се, сияещ от простота и смирение. Истински „класически“ брат капуцин.

Родил се на 13 септември 1560 год. в княжеството Урбино като седмо от единадесетте деца на благородническото семейство на Доминик Пасионеи и Магдалена Чибо. Много скоро останал сирак. Живеел в Кали и там започнал своето интелектуално образоване. Най-напред имал уроци в дома си, после – когато навършил седемнайсет години – продължил в Перуджа. Накрая започнал да следва висше образование в Падуа, където на 28 май 1582 год., бидейки само на двадесет и две години, защитил докторат по гражданско и каноническо право. Изпратен бил в Рим, в двора на кардинал Пиер Джиролано Албани, обаче този стил на живот не му допаднал.

Марко Пасионеи (такова име му дали на кръщението) се завърнал в Мархия и заживял във Фосомброне, където малко по-рано живеело неговото семейство. Чувствайки в сърцето си призвание, пожелал смирения и суров живот на капуцините, чийто скромен отшелнически манастир се намирал зад стените на град Метауро. Първоначално обаче след неговото встъпване в ордена семейството му се противопоставяло, както и самите братя капуцини. Чак когато провинциален настоятел станал Яков от Пиертрарубиа, бил приет в новициата след съгласие, получено по време на провинциално събрание (капитул). Трябвало е да премине новициата в манастира „Св. Кристина от Фано“, но се появили проблеми със здравето. След няколко месеца се разболял много тежко, че настоятелите били принудени да го преместят от Фано във Фосомброне. След три месеца дори мислели да го изключат от новициата, обаче неговата несъкрушима и силна воля победила. Дошъл до извода, че облякъл расото, за да живее и умре като капуцин, и „ако го изхвърлят през едната врата, ще влезе през другата“. Доверил се на силата на молитвата и получил оздравяване, благодарение на което в края на май 1586 могъл да положи монашеските обети. Това бил момент на голяма радост за бедните, понеже поради тази причина те били щедро възнаградени. Монашеското възпитание продължил в Анкона, а през 1590 год. станал свещеник. Като скромен проповедник, проповядвал Божието Слово в различни манастири, например във Фано или Остра.

През 1600 год. генералният министър Ироним от Кастелферети го присъединил към група мисионери проповедници, която под ръководството на Лаврентий от Бриндизи е трябвало да въведе ордена в Чехия, подсилвайки по този начин католическата вяра в тази страна. Макар че не се стараел и не молел да получи това задължение, веднага бил готов за път. Трудната мисия изисквала да вземат участие в нея братя, които са талантливи и за пример. Генералният министър произхождал от Мархия, затова добре познавал Бенедикт и смятал, че идеално пасва за тази мисия. В едно от писмата Бенедикт описвал трудностите, обаче послушен издържал под ръководството на св. Лаврентий, въпреки обидите и униженията от страна на еретиците, които дълбоко го ненавиждали. След като минали три години (през 1602 год.) се завърнал в майчината провинцията, където в много манастири изпълнявал различни функции – проповедник, настоятел или обикновен прост брат. Ходил също да проси както по градовете, така и по селата. Свикнал тогава обикновено да казва: „По-добре е да се носи тежестта на хляба, отколкото на греховете“. Понеже бил смирен и обичал мълчанието, изглеждал прост, като необразован човек. Когато бил настоятел в Песаро, бил посетен от княза на Урбино. Бенедикт след обяд имал обичай да помага в кухнята, затова казал на специалния гост да почака, докато подреди съдовете.

Неговите набожни и молитвени практики били добре разпределени между часовете за дневна и вечерна молитва, които били продължение на общите и съвместни молитви. Както всички биографи твърдят, всеки ден започвал в църквата с молитва, продължаваща от един до два часа, още преди общото измолване на сутрешните молитви. След приключването на молитвите се връщал в килията за кратка, половинчасова почивка, за да се яви отново в църквата и на колене или с вдигнати ръце да се помоли с броеницата. След това се бичувал и потапял в мислена молитва, продължаваща до изгрева. Молитвата никога не го е измъчвала. Всеки ден се молел с часослова в чест на Божията Майка, със седем покаятелни псалма, часослова в чест на Свети Дух и Светия Кръст и освен това с няколко броеници и често рецитирал Отче наш. Много време посвещавал за духовно четене, за Кръстен път, за обожаване на Светото причастие и олтара на Мария. Можело да се помисли, че той – толкова изтощен, слаб и деликатен – по време на молитва получавал сила. Ако му се случило да закъснее за молитва, обръщал часовника, за да има повече време за нея. В този смисъл бил също много взискателен и към останалите. Като настоятел никога не правел изключение и не освобождавал никого от събратята от двучасовата молитва. Дори и когато бил извън манастира спазвал този твърд и строг ред.

Както сам казвал, като проповедник предпочитал да посещава населени места, където общественият часовник отбелязвал със звън часовете денем и нощем, благодарение на което можел да изпълнява своите покаятелни и молитвени практики със същия ритъм като в манастира. Имал голяма любов към Кръста, страданието Господне и Мария, която наричал мама. Измислил много жестове, изразяващи любовта, такива като едночасова молитва пред кръста на земята, или „молитва в градината“ с разперени ръце и лице близо до земята. Непрестанното размишляване върху страданието събуждало в неговото сърце чувство за съжаление, което го подтиквало към честа изповед – дори и по три пъти на седмица – обаче неговите изповедници не откривали материя, изискваща опрощение.

Макар да бил слаб и да изглеждал изтощен, със суровост и героизъм правел телесни изтезания, без да си спестява нищо. Често имал проблеми със стомаха, както и пристъпи на бъбречни спазми, които му причинявали толкова огромно страдание, че – според написаното от един от неговите биографи – „както се казва, със стиснати зъби притаявал дъх; обаче когато ставало въпрос за духовни упражнения, изглеждал като човек от стомана“. Петнадесет пъти бил опериран от херния. Въпреки това бил в постоянно движение. Винаги бързо се възстановявал и идвал на себе си.

Не обичал големите градове, но понякога му се случвало да проповядва в Песаро (1612), и в Урбино (1619). Предпочитал малките, скрити от света населени места, малките градчета, които трудно може да се открият на картата. Няколко пъти в тях строил църкви или ги ремонтирал, като в Барки или Кастелеоне. Не писал на хартия своите проповеди. Ограничавал се единствено до съкращения в няколко точки, написани на лист хартия. Проповядвал от сърце. Това било призив на смирения към смирените и едновременно Божието Слово, което провокирало духовно раздвижване и обръщане. Последните в живота великопостни проповеди произнесъл в Сасокорваро.

По време на път обикновено ходел пеша, гладен е трябвало да се отбие в Урбания. След десет проповеди бил принуден да спре. Закарали го в Урбино, а после във Фосомброне. Там преминал през следващата операция от херния, която станала причина за неговата смърт. Помолил да поставят кръст на табуретката до леглото, в който се вглеждал. Ако някой му го закривал, веднага молел да се премести. Постоянствал в мълчание и изглеждал като че ли си почива. Братята забелязали, че угаснал като свещ на 30 април 1625 год., когато му чели, както сам пожелал, Страданието Господне. Тогава бил на почти 65 години, 41 години от които монашески живот.