KapBernard

Св. Бернард от Корлеоне

(1605-1667)

12 януари

Филип Латини (Бернард) роден в Корлеоне (Сицилия) на 6 февруари 1605 год.

През 1624 год. наранява по време на фехтовка Вито Канино

На 13 декември 1631 год. облича капуцинското расо в манастира в Калтаниссетта

На 13 декември 1632 год. полага обети като брат монах, лаик

През годините 1652-1667 пребивава в манастира в Палермо, където умира на 12 януари 1667 год.

През 1673 год. започва неговия процес за блажен

На 29 април 1768 год. папа Климент XIII го провъзгласява за блажен

На 15 май 1768 год. е тържествената литургия за провъзгласява не на блажен

Папа Иван Павел II го канонизира на 10 юни 2001 година.

„Ордена е като овощна градина, която нито е красива, нито очарователна, понеже в нея расте само един сорт дървета, когато би трябвало да растат различни. Подобно е в ордена където има много различни монаси: едните се отличават със смирение, другите с послушание, а още и други се отличават с покаяние. За това не бива да се натъжавате ако не можете да постигнете суровостта на живота, която желаете“. Св. Бернард от Корлеоне

Молитва и покаяние

За обща памет е останала популярната биография на Бернард от Корлеоне написана от Дионисий от Ганги под заглавието „От шпагата до ризата за покаяние“. Тя представя изопачения образ на Бернард като уличен палавник склонен да разрешава споровете с помощта на шпага. Имало и такива, които в този ХVII-вечен италиянски монах – признат без да има нищо общо с истината за лишен от чувства, фалшив формалист – са искали да виждат известният отец Кристофор от разказите на Манцони – защитник на бедните и преследваните. Но без съмнения Филип Латино – защото така се е казвал преди да встъпи в ордена – не е фехтовчикът Лудвик от Сгодените (Promessi Sposi).

Роден е на 6 февруари 1605 год. в Корлеоне. Този непокорен и горд сицилиански град (animosa civitas), по време на испанско владичество му дал силен характер. Но винаги е бил щедър и готов да помага на бедните и да ги защитава. Неговата семейна къща е наричана „дом на светците“, понеже неговия баща, Леонард, по професия обущар кожар, се отличавал с голямо милосърдие: приютявал в къщи бедните, миел ги, обличал и щедро подпомагал. Също и неговите братя и сестри са били известни с големите си сърца. Такава среда няма как да не е повлияла на религиозното и морално възпитание на малкия Филип. Много бързо в него се породила особена набожност към Разпнатия и Неговата Майка. Бил е верен в молитвата и живота в тайнствата, които приемал в различните църкви в града. Преди всичко обаче като собственик на обущарница добре се държал със своите подчинени работници. Не се срамувал също през зимата да проси средства за помощ на затворниците.

Имал само един недостатък. За това потвърдили двама от свидетелите по време на процесите: лесно провокиран посягал към шпагата, особено в защита на ближните. „Не сме чували за никаква негова слабост освен, че попадайки в гняв и хващал шпагата, когато бил провокиран“. Това „попадане в гняв“ притеснявало неговите родители, особено тогава когато Филип ранил в ръката един провокатор. През 1624 год. когато бил на 19 години, пред очите на много свидетели провел дуел с Вито Канино, широко известен наемен убиец. Този дуел предизвикал буря. Противника на Филип изгубил своята ръка, а него провъзгласили за „първа шпага на Сицилия“. Филип, който много се ужасил от цялата тази случка, помолил ранения за прошка, а после станал негов сърдечен и добър приятел. Преживяването на тази криза, довело до съзряване на неговото призвание. Възвръщайки равновесието в себе си на 13 декември 1631 година, когато бил на 27 години, приема капуцинското расо, встъпвайки в новициата в манастира в Калтаниссетта. Отишъл при тези братя които най-задълбочено преживявали единството с простолюдието и бедните приемайки името Бернард.

Неговия капуцински живот всъщност е непрестанно израстване в добродетелите. Работил в различни манастири на провинцията: в Бискавино, Бивоние, Кастветрано, Бурджио, Партинико Агридженто, Киузие, Калтабелточе. Полици, и сигурно още в Салеми и Монтереале, трудно е обаче да се направи точна хронология. Знаем със сигурност, че през последните 15 години от живота си е прекарал в Палермо, където на 12 януари 1667 година се срещнал сестрата смърт. Всичко показва това, че много скоро след полагането на обетите си е пребивавал в Кастроново и преди да бъде изпратен в Палермо, няколко годи е действал в Корлеоне. Никога не е забелязан, да изпълнява функцията на портиер или събиращ милостиня. Неговата служба се изразявала почти в готвенето или изпълняването на функцията помощник готвач в кухнята. Също успявал да намира време да се грижи за болните както и за много други работи чрез които помагал на претоварените от задължения събратя, например перейки им дрехите. Перял дрехите на почти всички свои събратя. Въпреки радикалната простота на укрития живот в бедните и скромни капуцински скривалища, от вътрешността на манастира, неговата личност не останала незабелязана. Уханието от неговите добродетели преминало през манастирските стени. Много факти от неговия живот и слова, а преди всичко героичните, дори ако ли не необикновените, смирение и покаяние съставляват изцяло изключителния образ на неговия духовен лик.

Свидетелствата от процесите по най-пълен начин описват нивото на съвършенство на неговия живот и представляват прекрасно документиране на някои от качествата на неговия характер – силен и благодетелен, подобен на характера на неговата родина. „Винаги ни напомняше, да обичаме Бог и да се покайваме за греховете“. „Винаги бил потопен в молитва… Когато отивал на църква, се насищал с молитва и единение с Бог“. „Времето му минавало много бързо, често оставал в екстаз, откъснат от реалността. В полунощ, след измолването на часослова, бр. Бернард оставал в църквата, понеже – както сам обяснявал – не е хубаво да остави само в църквата Пресветото Причастие; искал да го придружава докато дойдат братята“. Дори когато работел, като готвач или извършвал други дейности, намирал време, да помогне в съкрастията, само и само да бъде по-близо до дарохранителницата. Противно на тогавашния обичай всеки ден приемал Светото Причастие. През последните години от живота си бил толкова изтощен от постоянното постене, че настоятелите му давали единствено задължението да слугува на олтара.

Този истински син на св. Франциск, очарован от изпитването на отшелническия живот, тъгувал за някогашните времена, жадувайки да се потопи в климата на първите капуцини. За това често е бил виждан „как отива в гората до параклиса на Божията Майка, за да се моли“. Неговата любов към Мария се изразявала по хиляди начини. В кухнята правил малък олтар (което е било разпространен обичай сред капуцините готвачи) посветен на Светата Девица, пред който по време на почивка от работата намирал радост в личната молитва. Този олтар „на марийните празници и съботите украсявал с цветя и ухаещи билки, като че ли чрез техния аромат искал да развесели пресветата Майка“. Набожността към Мария била придружена от избликваща радост, пълна с топлина, фантазия и усмивка. Както пише един от свидетелите, когато веднъж в килията си се молил с литанията на Мария, на призива „света Марийо“ „стрелял (гърмял) с устата си като знак за празнуване“, преправяйки по този начин звукът от фойерверки. Чувайки това, събратята му се смеели и развеселени казвали: „Брат Бернард се държи като дете“.

Не зависимо от това, къде се намирал – в параклиса, в църквата или в трапезарията – чувайки рецитирането или пеенето на Слава на Отца падал, за да целуне земята с дълбоко уважение. Влюбен в Страданието на Христос много му бил ценен един малък кръст нарисуван върху обикновен дървен кръст. Това била единствената негова книга, която се научил да чете, отказвайки се от опитите да се научи на азбуката, за което му помагал бр. Бенедикт от Камарата. Брат Бернард бил неграмотен. Явил му се веднъж Господ Исус и казал: „Бернард, не жадувай това което съдържат книгите, защото достатъчни са ти моите рани. В тях ще намериш знание много по-голямо от това, което биха могли да ти дадат всички останали книги“.

Най много обичал тези манастири, които притежавали красиво изображение на Разпнатия. По този въпрос всички свидетелства са съгласни: „С желание пребивавал там, където в църквата се намирал образа на Пресветия Разпнат“. Често повтарял на братята: „Когато в манастира имате някакъв красив и достопочтен кръст, не трябва да желаете нищо друго“. Препоръчвал на събратята си, да се молят с молитвите в чест на петте рани на Христос, подадени от св. Бонавентура. Благодарение на чувствителното сърце към тайните на Страданието на Христос усетил – както сам казвал – че „Страданието на Господ е море без дъно, понеже съдържа много тайни, които правят душата чувствителна към Божията любов“.

За съвременния читател впечатляващи са невероятните изтезания, на които се подлагал. Може да се каже, че цялата година за него е била Велик Пост. Хранел се единствено с почернели сухари или с малки парченца сух хляб, които потопявал във вода подправена с горчиви билки. Ядял от изхабена и почти унищожена купа, коленичейки до врата на трапезарията и имайки за покривка парче парцал – също и при наличието на важни гости. Когато настоятеля му наредил да се храни с храната приготвена за общността, правил това, обаче това ястие му действало като отрова, причинявайки му температура и лошо чувство. Така че и в това Господ го утешавал. Един ден му се явил, потопил парче сух хляб в кръвта избликваща от Неговата прободена страна и му подал в устата, казвайки: „Сине мой, постоянствай в пост до края на живота“.

От суровостта на живота процъфтява целомъдрието. Казвал: „страданията бързо отминават, чистотата на сърцето и монашеските добродетели са истински орнаменти на душата“.

Ненужен е описа на останалите изтезания с които живеел. Без съмнение, че този „нечовешки“ живот породил в него нежност и чувствителност към другите, а също и радост както и изненадващо възхищаваща пълнота на живота. Никога на бил видян, да „се гневи на някой, да недоволства или оплаква от ближния“. Никога за никого не казал лоша дума, дори напротив – „не забелязвал недостатъците на другите“. Братята гости приемал тържествено, измивал им краката слугувал им във всичко, което им помагало да възстановят силите си, повтаряйки радостните думи: „заради любовта на Бог, заради любовта на Бог“. Известна е била неговата способност да утешава страдащите. Винаги бил на разположение на бедните, но когато се появявал някой любопитен или някоя важна личност, не можел да бъде открит на никъде. На брата портиер повтарял обаче, „веднага да го повика, когато пристигнат бедните, които имат нужда от него“. В Кастраново ходил по улиците на града, „носейки на плещите си котел, за да раздава супа на бедните“.

За болните имал майчино сърце. Неговото съчувствие било безгранично. Помощта му към тях му давала чувство за щастие. Когато цялата общност на манастира в Бивона е била докосната от епидемия, служил на братята ден и нощ. Когато заради изтощението сам се разболял, това много натъжило настоятеля, понеже липсвал санитар. Лекарят му давал най-много още един ден живот. Незабелязан от никого Бернард се довлякъл до църквата, свалил украсяващата фигура на св. Франциск от дарохранителницата, сложил я в ръкава и казал: „Серафитски Отче, предупреждавам те, че няма да излезеш от моя ръкав, ако не ме излекуваш“. На следващия ден бил абсолютно здрав. Лекаря, който дошъл за да потвърди смъртта на Бернард, бил изненадан и искал на всяка цена да разбере, кое необикновено лекарство го излекувало. Брат Бернард извадил от ръкава фигурката и  изразително задоволен казал: „Ето кой ми върна здравето“.

Друг път Бернард, изпълнявайки в манастира в Кастраново службата на готвач и санитар, искал да приготви по-съдържателно ястие на болния отец настоятел. Бидейки в града, помолил една жена, благодетелка на манастира, за една кокошка, за да приготви от нея вкусна супа. Когато е трябвало да сложи в тенджерата оскубаната и изкормена кокошка, в кухнята се появил настоятеля, който виждайки тези приготовления, му се скарал и наредил по най-бързия начин да върне кокошката. Брат Бернард в мълчание опаковал кокошката, скрил опакованата кокошка под наметалото и занесъл на благодетелката, след което на кратко със смирение всичко обяснил. Когато обаче връчвал опакованата кокошка, тя оживяла, побягнала кудкудякайки през цялото помещение и намирайки отворения кокошарник се насадила на своето гнездо. Брат Бернард, объркан, избягал, а жените, които били свидетелки на станалото, разказвали, че станалото чудо. Тази случка толкова се разпространила, че хората започвали в многобройни групи да идват за да видят съживената кокошка „Бернарда“, както я кръстила благодетелката на манастира.

Неговата солидарност към нуждаещите придобивала социално и обществено измерение. Когато в Палермо се стигнало до естествени катаклизми, от рода на земетресение и ураган, коленичил пред дарохранителницата и се борил като Мойсей: „Намали, намали Господи! Бъди милосърден! Господи искам тази благодат. Искам я!“. Божия бич се спирал, а последствията от катаклизмите били по-леки.

Неговото съчувствие към страданието също обхващало и животните. Когато среща болни и ранени животни, особено мулета, коне, крави, магарета, които по онези времена за бедността представлявали гаранция за работа, обещавал, че ще ги излекува.

На площада пред църквата неведнъж имало толкова много животни, че човек можел да си помисли, че там е пазар за животни или лечебница. Обикновено се молил с Отче наш…, или хващал животното за юздите и го водел обикаляйки три пъти около големия кръст намиращ се пред манастира в Палермо, призовавайки името на Исус. После всеки прибирал своето животно изцяло излекувано.

Веднъж брат портиер изгубил търпение и казал, че Бернард трябва да служи на хората а не на животните. Брат Бернард се извинил и отговорил: „Скъпи мой братко портиер, добре знаеш, че тези бедни Божии творения си нямат лекар, нито лекарства. А понеже не са в състояние да изкажат своите нужди, им трябва съчувствие и понасяне на малко труд, за да им олекне в страданието“.

Този сеяч на чудеса е бил преследван от демона още от своя новициат. Обаче винаги побеждавал благодарение на смирението, покаянието и своето дървено кръстче. На смътното си легло желаел колкото се може по-бързо да замине за вечната татковина. Когато получил последното помазване, с радост повторил: „Отиваме, отиваме“. Това се случило в сряда, 12 януари 1667 година в 14:00 часа. Близкият му събрат бр. Антоний от Партана, в духа си видял, как сияещият Бернард повтарял с голяма радост: „Рай! Рай! Рай! Блажено бичуване! Блажено бдение! Блажено покаяние! Блажено отхвърляне на собствената воля! Блажен акт на послушание! Блажени пости! Блажени упражнения в монашеското съвършенство!“