KapFelixNikosia

Яков Аморозо (Феликс) е роден в Никозия на 5 ноември 1715 год.

През 1733 год. подава молба за приемане в ордена на капуцините като брат монах лаик, но не бил приет.

Капуцинското расо приема в началото на октомври 1743 год. в манастира в Мистрета и започва едногодишен новициат.

След новициата и полагането на монашеските обети е изпратен в манастира в Никозия, където до края на живота си изпълнява функцията на просещ милостиня.

В края на май 1787 год. се разболява, а в петък, 31 май умира

Орденът на капуцините започва процеса за блажен на 10 юли 1828 год.

На 12 юли 1848 год. процесът е завършен в Никозия.

На 4 март 1862 год. папа Пий IX потвърждава героичността на неговите добродетели.

На 12 февруари 1888 год. папа Лъв XIII го провъзгласява за блажен.

През май 1885 год. след затварянето на манастира в Никозия (1864 год.) неговите останки били преместени в катедралата, а през 1895 год. – в новата църква на капуцините.

Бедните са Исус Христос, затова трябва да бъдат уважавани.
Да забелязваме в бедните и в болните самия Бог и да им се притичваме на помощ с изцяло чувствително сърце и с всички сили. Да даваме утешение на болните с добра дума и да бъдем винаги готови да им помагаме. Никога да не преставаме в правилното и пълно с доброта насочване на загубилите се души.

(Бл. Феликс от Никозия)

Героичен чувал

Общоизвестно е, че първият капуцински светец Феликс от Канталиче е предал и характеризирал капуцинската святост с особените простота, бедност и радост, ставайки едновременно за много братя лаици незаменим пример. Така било и в случая с Яков Аморозо, произхождащ от Никозия, разположен върху плодородната земя на Сицилия. През 1743 год., бидейки на 29 години, започнал едногодишен новициат в манастира в Мистрета, взимайки за пример личността на вече преди 30 години канонизирания за светец свой събрат, чието име приел. Неговото призвание не принадлежало към лесните, макар че младостта си преживял съгласно с добродетелите. Това било благодарение на неговите родители Филип Аморозо и Кармела Пиро, които го получили от Бог на 5 ноември 1715 год. Семейството на Яков Аморозо било многобройно и бедно, но богато със страх Господен и солидно християнско свидетелство.

Баща му, Филип, бил обущар. С тежък труд припечелвал за живота, работейки в малко тъмно и мрачно помещение. Желаел да научи сина си на своята професия, а когато порасне, да има вече професия и да може да работи в наемащия много работници, голям и реномиран обущарски цех в града, който бил ръководен от Иван Чиаварели. Яков добре се обучавал в професията. Когато в мълчание седял в своята работилница, намирал начин да спечели уважение от страна на колегите си. Религиозната ревност била причина въпреки младостта си да може да участва в сбирките на приятелите на капуцините (така наречените Капучинели) в манастира в Никозия и, като член на тази група, с радост носел знака на общността – наметало с малка францисканска качулка, въплъщавайки в живота си с радост капуцинската духовност, от която се ръководел във всички свои задължения, включително и в работата.

Както свидетелства един от неговите приятели обущари, той винаги когато влизал в работилницата, „свалял шапката и поздравявал всички, казвайки: „Във всеки час и във всеки момент да бъде възхвалено Светото причастие“. Откривал главата си, понеже – както казвал – „Бог е на всяко място и трябва в Негово присъствие да се държим с уважение и обожаване“. Ако някой се подигравал с него, отговарял: „Нека това бъде заради Божията любов“. Този припев станал програма на целия негов живот. Като истински „капучинело“, чувайки камбаните от близкия манастир на капуцините, коленичел и се молел. Приканвал и останалите към молитва: „Камбаните бият за вечерна молитва. Божии слуги, да се помолим с броеницата на Пресветата Девица“.

Изглеждало, че бил създаден за това да бъде капуцин, но е трябвало да почака доста дълго време. Когато бил на осемнадесет години, почукал на капуцинската порта с молба да бъде приет като брат монах лаик, понеже нямал никакво образование. Решително му отказали, понеже бедното му семейство имало нужда от подкрепа, която била неговата работа. След смъртта на родителите си Яков отново дал молба в ръцете на новия провинциал, отец Бонавентура от Алкара, който точно в този момент бил на посещение в Никозия. След десет години чакане вече можел да стане брат капуцин. Феликс от Никозия трябвало да премине по път, подобен на пътя на Феликс от Канталиче, а някои прилики са направо изненадващи. Новициат на 28, а обетите на 29-годишна възраст, 43 години просешка дейност в родното градче и смърт на 72 години. Народната биография, написана от Ичилио Феличе, го нарича „героичен чувал“.

Много лесно е да се проследи неговото житие. След едногодишния новициат в Мистрета брат Феликс бил изпратен в обичната Никозия, където до края на живота си изпълнявал функцията на просяк. Успявал да обедини дълбоката духовност с традицията и стила на живота в града. Това обяснява толкова дългото и постоянно пребиваване в манастира Коле дей капучини в Никозия, противоречащо на правилата на ордена. В манастира изпълнявал различни задължения: бил просяк, портиер, градинар, обущар и болногледач. Увеличил обхвата на просията – прекрачвал границите на града, отивайки до околните градчета, такива като: Капици, Черами, Галиано или Мистрета. Обикалял от къща на къща, съсредоточен, мълчалив, с броеница в ръка. Както разказва един от свидетелите: „Очите затворени, като че ли бил в пещера, винаги мълчалив. Когато го виждах, имах чувството, че непрестанно постоянства при Бог“. Себе си определя на галено „манастирското магаренце“, което след просия се връща натоварено като товарно животно на каруцарите от Сицилия.

На улицата учел децата на основите на катехизиса. За да ги привлече, им давал хляб и боб. Имал много сигурен и практичен метод на учение. Бъркал в своите джобове, които винаги били пълни, и подарявал на гладните и дрипави деца по един голям орех, три малки орехчета, пет зрънца боб и десет зърна нахут. Благодарение на това децата можели по-лесно да запомнят, че има един Бог в три лица, че раните на Христос са пет и има десет Божии заповеди. Подаръците и вниманието ставали малък урок за вярата. Подобно на Феликс от Канталиче по улиците на Рим, и той учел на песнички, които съдържали молитви и говорели за действията, произхождащи от богословските добродетели. По времето на процесите била записана една от тези песнички:

Влез и си почини в това недостойно сърце.

Притежавайки Твоята любов и чувство,

ще живея радостен, а после ще умра благословен.

Когато срещал сиромах, носещ дърва или други тежести, предлагал помощ. Страданието винаги провокирало отзвук в неговото сърце и не намирал покой, докато не успеел да удовлетвори нуждите на хората, които срещал. Всяка неделя посещавал затворниците, на които винаги носел нещо за ядене. Неговият настоятел и изповедник, отец Макари от Никозия, потвърдил, че „на всички се притичвал на помощ и за всички се грижел. За духа и за тялото, толкова колкото можел. Събирал хляб, месо и други продукти, за да раздава на нуждаещите, а когато имал позволение за това, давал от своята дажба. И правел винаги така, когато съм му давал позволение за това. Ходил тук и там, просел от богатите дрехи и други помощи, за да облече всички, на всички някак си да помогне. Когато не можел да помогне, страдал толкова много, че му се струвало, че умира.“

В продължение на 23 години духовно ръководене неговият съгражданин, и едновременно настоятел на Феликс, бил много строг. Всички знаели имената и епитетите, с които учел на смирение своя „недоволен брат“, „мързел“, „лицемер“, „измамник“, „светец от Мека“. Реакцията спрямо тези твърди и горчиви слова била непрекъснато един и същ смирен отговор: „Нека това бъде заради Божията любов“. Послушен на заръките на настоятеля Фелиск, многократно трябвало да се прави на шут и, облечен в импровизирано облекло за карнавал, носел на главата си кош, пълен с кал от пепел, която „раздавал“, преструвайки се, че това е вкусна извара. Тази кал по чуден начин наистина се превръщала в ароматна извара, което предизвиквало възхищение сред братята и огромно недоумение от страна на настоятеля.

Феликс бил неграмотен. Характерна за него била простата набожност. Думите му идвали от неговия живот и не били плод на неговите интелектуални размишления. Представлява евхаристийната набожност, посветена на страданията на Мария и разпнатия Исус. Брат Франциск Ганги, който работел в сакристията в манастира в Никозия, казвал: „Винаги ме е приканвал към съзерцание, а особено да размишлявам върху страданието на Исус Христос. Казвал, че който размишлява за страданието на Исус Христос, няма да страда в пъкъла. Казвал това с голяма убеденост, плачейки. Често го срещах, понеже работех в сакристията, а той ме прегръщаше, плачейки, и казваше да се моля, като размишлявам за страданието на Исус Христос.“

Не може да се представят всички факти и анекдоти, които се появявали по време на неговия живот и които после станали легенди. Един елемент обаче не може да бъде подминат: неговата гореща народна набожност, която била безотказно средство против всяко зло. „Бележките на Мария“ – парченца хартия, написани на латински или на диалекта от Сицилия, набожни призиви към Мария, които винаги имал при себе си и често ги раздавал. Окачвал по вратите на къщите, в които имало болни или бедни, по буретата, от които получавал вино. Хвърлял ги също в огъня, изяждащ снопите с жито, приготвени за ронене, до унищожените от природни бедствия посеви, до пробитата стара цистерна. Тогава хората получавали благодат, ставали чудеса – понякога истински шеги на Провидението.

Отслабнал и изтощен от безкрайните пости и изтезания, винаги бил готов да служи – особено на болните в манастирския лазарет. Когато по малко намалявали силите на 72-годишния брат, се увеличавало вниманието и съзерцанието към Бог, както
и радостното и изпълнено с простота послушание. Така както за Франциск от Асизи се говорело, че е станал въплъщение не молитвата, така и за брат Феликс може да се каже, че станал въплъщение на послушанието като акт на чиста любов. В края на май 1787 год. „манастирското магаренце“ отишло в градината, за да прегледа лекуващите билки, които отглеждал за болните събратя, и там, безсилен, са свил на кълбо. Бидейки на легло, след получаването на тайнствата и поверяването на „пробитите длани“, и също на св. отец Франциск, често изричал името на Мария. В петък, на 31 май, помолил настоятеля, да му позволи да умре. Чак на третия път получил позволение. До края в съзнание, със своята сладка усмивка на лице, склонил глава и отдал последен дъх, промълвил: „Нека това да бъде заради Божията любов“.

На 12 февруари 1888 год. папа Лъв XIII го провъзгласява за блажен.