KapInokentijBerzo

Бл. Инокентий от Берцо

(1844 – 1890)

28 септември

Иван Скалвинони (Инокентий) е роден на 19 март 1844 год. в Ниардо,
в долината Вакамоника (провинция Бреша)

В продължение на 5 години (до 1861 год.) следва в градския колеж в Ловере (провинция Бергамо), а след това постъпва в семинарията в Бреша

На 2 юни 1867 год. е ръкоположен за свещеник

През годините 1867 – 1869 е викарий в Чево, във Валсавиоре

После е назначен за вицеректор на семинарията в Бреша, но след година
бил освободен от тази функция

Става викарий в енорията в Берцо (Валкамоника, Бреша)

На 16 април 1874 год. започва новициат в манастира „Благовещение“ (Конио
– Валкамоника)

На 29 април 1875 год. полага първите обети и е изпратен в манастира в Албино

През 1876 год. се връща в манастира „Благовещение“, където на 2 май 1878 полага вечните обети и е номиниран за вицемаестро на новициата

Когато през 1879 год. седалището на новициата е преместено в Ловере,
той остава в манастира „Благовещение“

През октомври 1880 год. заедно с редакцията на периодическото издание Annali Francescani (Францискански летопис) е преместен в Милано – Монфорте

През февруари 1881 год. заминава по заместване в Сабиони ди Кремона

През юни 1881 год. се завръща в манастира „Благовещение“

Есента на 1889 год. е назначен да води духовни упражнения в най-важните манастири в Милано, Албино, Бергамо и Бреша

В Албино се разболява тежко. Умира на 3 март 1890 год. в лазарета в Бергамо

На 29 септември 1890 год. неговите останки са тържествено преместени
от гробището в Бергамо до Берцо

На 12 ноември 1961 год. папа Иван XXIII го провъзгласява за блажен

Исус е обиждан от всички. Аз не мога да Го оставя натъжен. Любовта на Бог не се състои в големите чувства, но във вътрешното себеотрицание и търпеливостта към обичания Бог. Няма по-добро средство за защита на духа от страданието, труда и мълчанието. Желая да бъда отдаден на всички и от всички да бъда най-малък. С мен се държат прекалено добре. Заслужавам по-скоро нещо по-лошо, аз, който толкова притежавам благодарение на Господ. (Бл. Инокентий от Берцо)

Обичаща нула

Свещеник Иван Скалвинони бил едва от три години свещеник, когато станал викарий в Берцо. Свещенството получил на 2 юни 1867 год. в Бреша от епископ Ироним Верцери. Веднага бил изпратен в Чево, намиращ се в долината Валсавиоре, където е трябвало да изпълнява също функцията викарий. След две години епископът го призовал да стане вицеректор на семинарията в Бреша. Тези задължения, които били свързани с голяма отговорност и нужда от ръководене на други хора, били за него тежки и причина за страдание. Така че след една година бил освободен, понеже – както можем да прочетем от актовете на процеса – „изобщо на се справял като настоятел“. Неговата стихия се оказала в помощта на бедните, постоянството в обожаването пред дарохранителницата, четенето и следването. Неговата майка Франциска Поли, която го родила преди 26 години в Ниардо (в долината Валкамоника) в деня на св. Йосиф през 1844 год., живеейки с него, добре знаела, че трябва много да внимава, защото вкъщи, когато само да се появил беден човек, изчезвали различни неща. Всичко, което можел да пожертва, отивало на сиромаха в ръцете – дори и пилето, което се задушавало в тенджерата, готвено за вечеря. „Та нали можем да хапнем нещо утре“, казвал синът с обезоръжаващо спокойствие, а след това „в ближния трябва да се вижда някой, който Спасителят носи в своето лоно“. Ако не бил на изповед в църквата, не водел някакви духовни разговори или не се занимавал с нещо друго, със сигурност бил потопен в тиха молитва някъде близо до олтара. „След дългите обожавания отивал да почива в сакристията, където четял някоя от частите на делото на св. Тома Аквински.“

Неговото държание все по-изразително показвало за много по-възвишени стремежи. От другата страна на долината в пейзажа на планините можело да се види камбанарията и сградата на манастира „Благовещение“, основан през 1400 год. от блажения Амадео Менез де Силва, а от 30 години заселен от капуцините. Точно за това място въздишало неговото сърце, там е трябвало да утоли жаждата на вътрешния си живот и мистичното мълчание. В своите записки писал: „Най-голямата нужда, която имаме, това е мълчанието пред Бог. Бог с най-голямо желание слуша езика на мълчаливата любов“.

Онези стремежи произлизали от силния християнски опит, който станал и негов опит в скромното, земеделско семейство, живеещо между Ниардо и Берцо, от което произхождал. Страданието от болезнените раздели (неговият баща Петър Скалинони и бабата умрели, когато бил малко момче) било придружавано от дълбоки чувства, преживявани винаги със скромност, благоприличие и достойнство към бедните хора. Всичко било вписано в ритъма на молитвата и набожността, които били елементи от народната традиция, характеризираща се със силна и конкретна вяра, напомняща планините, сред които било разположено родното му градче.

Чичо му Франциск, заместващ баща му го изпратил в гимназията в Ловере, в която Иван учил в продължение на пет години – до 1861 год. Неговото развитие под ръководството на великодушните учители също било насочено към духовността. Отличавал се с голяма интелигентност (получавал най-добрите оценки), прилежност, изпълнена с нежност, загриженост за най-близките, желание за служба до границите на самозабравяне, а също и огромна пламенна набожност към Евхаристията. Вместо да продължи учението си в колежа (въпреки че настоятелите му предложили освобождаване от таксите), избрал семинарията в Бреша.

Наложил на себе си много строга духовна дисциплина, която описал в записките си – „духовните правила“ (сам ги наричал „Програма“), имащи за цел преобразяване на целия живот в молитва и вътрешен живот. Още бидейки свещеник, продължавал да изпитва своите „програми“, непрестанно стремейки се към задълбочаване на духовния живот. Допълване на това задълбочаване се открило чак след 16 април 1874 год., когато получил позволение от майска си и епископа като тридесетгодишен мъж, да встъпи в капуцинския манастир „Благовещение“. Започнал тогава едногодишен новициат, приемайки името Инокентий от Берцо. Неговата капуцинска биография ни се струва изключително проста. След като положил първите обети на 29 април 1875 год. е бил изпратен в манастира в Албино, където работил в продължение на година. След завръщането си в манастира „Благовещение“ на 2 май 1878 год. положил вечни обети и веднага получил назначение за вицемаестро на новициата. Тази функция изпълнявал кратко, понеже през ноември 1879 год. седалището на новициата било преместено в Ловере, а той останал в манастира „Благовещение“. През това време не изпълнявал никаква функция.

През октомври 1880 год. провинциалният министър о. Августин от Крема, който бил приятел на Антон Росмини, преместил Инокентий в Милано. Там бил определен за работа в редакцията на списанието Annali Francescani като един от неговите редактори. След няколко месеца, през февруари 1881 год. Инокентий бил изпратен по заместване в манастира в Сабиони ди Крема, но още през юни се завърнал в манастира „Благовещение“. Продължаващите неуспехи убедили настоятелите и събратята за решението да го оставят в самота и да запазят тези неща в тайна. Някои му съчувствали, понеже имали впечатлението, че страдал от комплекс за малоценност. Реално той не правел нищо, за да се освободи от чувството за липса на способности, дори напротив, постоянно ги подсилвал. Инерция в неговото усърдие единствено можела да се забележи в споделянето на това, което притежавал с бедните – еднакво с тези, които наистина били бедни, и с тези хора, които използвали неговата добрина. Често от просия се връщал доволен и радостен, макар торбата му да била празна. Случвало се така, защото, като събирал дарения, следвал брат Галдино (герой от разказите от типа Обречени един на друг). Бил като море, което побира в себе си вода от всички страни и веднага обратно се разпределяла в определените реки.

В края на есента 1889 год. настоятелите му поверили воденето на духовни упражнения във всички най-важни манастири в провинцията: в Милано – Монфорте, в Албино, в Бергамо и в Бреша. Успял да проведе единствено двете първи серии на духовните упражнения, това му коствало много. Това било за него огромно вътрешно сътресение, което толкова напрегнало неговото слабо здраве, приближавайки края на неговия живот. По време на проповядването на Словото в Албино се разболял сериозно. Умрял на 3 март 1890 год. в лазарета в Бергамо. Тази люлка от номинации и освобождения от тях може да ни се струва като антитеза, която, от една страна, се вписала във външната биография на блажения Инокентий от Берцо, а от друга страна, отпечатала вътрешна следа в скритото преживяване на тайната и изглежда, че става пътеводител в ритъма на светостта.

Отец Инокентий искал единствено да служи, винаги като последен: „наведен се отдръпвал в някой ъгъл, като че ли искал да изчезне“. В своята тетрадка писал: „Желая да бъда отдаден на всички и от всички да бъда признат за най-малък. С мен се държат прекалено добре. Заслужавам по-скоро нещо по-лошо, аз, който толкова притежавам благодарение на Господ.“ Такава нагласа му довела много унижения. Братята не били никак нежни. Често му правели забележки дори и за това, че отслужваните от него Свети меси продължават по-дълго от определеното време. Дърпането за литургическата дреха, за да му се припомни за времето, било безсмислено. Бил погълнат от Светия Дух, а неговите интуитивни актове и мълчаливите медитации продължавали много дълго. Воден от желанието за развитие, измислял хиляди начини, за да страда и да получава унижения, а при това винаги имал подръка учтив и благ, а дори и шеговит отговор, винаги бил готов да се посмее
със своята непохватност. Когато свещениците от долината Камоника се обръщали към него за съвет, той винаги прецизно и с дълбока интуиция успявал да разреши представените му проблеми. О друга страна, благодарение на своята „хитрост“ успявал да се престори на неудачник. Дълбокото желание за очистване и молитва било за него начин, по който да отговори на Любовта, която не е обичана. На неговото здраве се отразявал опитът от огромното страдание, което било злото на греха. Попитал веднъж един официален теолог от провинцията: „Дали всекидневният грях може да нанесе тежка обида на Бог?“. Голямо безпокойство го измъчвало при самата мисъл, че би могъл да извърши макар и най-малките нарушения.

Желаел да постоянства пред дарохранителницата. Тук, пред Светото причастие, намирал всяко добро. Общите молитви не му били достатъчни, а дните не били достатъчно дълги. Определен да бърше праха по пейките в църквата, безкрайно удължавал своята работа – бърсал, бърсал… и отново бърсал, въпреки че всички останали вече били свършили работа. За това му било заповядано да излиза от църквата заедно с другите. Бил послушен и като натъжен гълъб обикалял около църквата покрай самата стена и ако вратите били само притворени, спирал се, потопен в екстаз. Когато в манастирската библиотека открил малки вратички откъм църквата, започнал „усърдно да чете“. Обаче книгите през цялото време оставали отворени на една и съща страница. Поглъщала го тайната на Евхаристията. Не успявал да се противопостави на това дори и на телесно ниво: не можел да пребивава далеч от дарохранителницата. Нощите прекарвал в мълчаливо обожаване, дори и когато един път бил в църквата в Осимо, където бил изповедник. По време на тази молитва неговото лице ставало отпуснато и красиво, сияещо. На сутринта така го открил енорийският свещеник, който дошъл да отвори вратите на църквата.

Евхаристията е също кръст и Разпнат. Непрестанно се вглеждал в него и чак до осем пъти на ден отслужвал Кръстен път, плачейки и въздишайки. Превърнал се в апостол. „Когато някой бил видян да отслужва Кръстен път – казал един свидетел – братята казвали, че сигурно се е изповядвал при о. Инокентий.“

Хиларий от Милано писал: „Ако неговият темперамент показвал срамежливост, и той сам съзнателно се стремил към самота, поддаването на другите, отдръпването встрани и оставането в някой ъгъл, то това е още по-голям парадокс, че действието на Бог не само че не елиминирало неговата психологическа склонност към малоценност и убеждението за своето нищожество, но идеално си послужило с това и превърнало в упражнение за постигане на героизъм в живота с добродетелите и достигането в мистично състояние.“

Иван XXIII, който на 12 ноември 1961 год. го провъзгласил за блажен, потвърдил: „Това е съвременен светец, това е светец за всички времена“. В какво се състои тайната на неговия много прост живот? Припомнената „съвременност“ на светостта е трудна за обяснение. Както потвърдил папа Павел VI: „според биографите Инокентий бил с наведена глава и било трудно да се види неговото лице. Но ако се вгледаме в неговата душа, то трябва да кажем, че очите му били винаги насочени нагоре, понеже както нас ни привлича земната гравитация, за него изворът на гравитация (привличането) било небето.“ Инокентий бил светец, който се изплъзвал, скривал, измъчван от страха поради мистичната интроверсия, който произлиза от отрязването, отхвърлянето, унищожението, и колкото по-голяма празнота откривал, толкова повече я жадувал и търсел. Превръщал се в „обичаща нула“, та като св. Франциск да може да каже: „Бог мой, всичко мое!“. Това е именно голямата тайна на „Братчето от Берцо“, както го наричали простите хора от долината.