KapJoseph

Св. Йосиф от Леонеса

(1556 – 1612)

4 февруари

Еуфранио Дезидери, роден на 8 януари 1556 год. в Леонеса (провинция Риети)

Облича капуцинското расо на 3 януари 1572 год. в Карчереле в Асизи

На 8 януари 1573 год. полага монашеските обети

Свещеническото ръкоположение получава в Амелиа на 24 септември 1580 год.

На 21 май 1581 год. получава разрешение да проповядва проповеди

На 1 август 1587 год. отива на мисия в Константинопол, където е преследван заради вярата (сред всички останали мъчения бил закачван на кука)

Есента на 1589 год. се завръща в Италия в Карчереле

Чак до смъртта си проповядва Божието Слово в различните градове и райони на Абруцо и Умбрия

Умира на 4 февруари 1612 год. в Аматриче

През годините 1615 и 1628 са се състояли процесите, имащи за цел потвърждаване на светостта на неговия живот в Сполето, Аскола и Риети, а през годините 1629 – 1633 и 1639 – 1641 апостолският процес в Леонеса.

На 18 октомври 1639 год. жителите на Леонеса откраднали тялото на Божия слуга от Аматриче

Признаването на процесите настъпва през годините 1669 – 1670

На 24 юни 1737 год. папа Климент XII го провъзгласява за блажен

На 29 юни 1746 год. папа Бенедикт XIV го канонизира за светец

На 12 януари 1952 год. папа Пий XII го провъзгласява за покровител на мисията в Турция

О пресвети Кръст, превърни ни целите в себе си. Нека корените да проникнат в нозете, клоните ръцете, короната главата. И да станем целите кръст, прикови нашите крака, за да бъдат неподвижни в теб, завържи нашите ръце, за да не вършат нищо извън теб, разтвори ребрата, нарани гърдите и докосни сърцето с твоята любов. Направи да чувстваме желание за теб, така както в теб, е пожелал нас Христос.

Св. Йосиф от Леонеса

Евангелизатор на бедните

Йосиф от Леонеса, подобно на много други светци, бил пестелив в говоренето за самия себе си. Обаче в някои ситуации, особено в началото и в края на своя свещенически живот, открива  мотивите, които са го ръководели в живота и дейността. През 1580 год. в Перуджа, много скоро след приемането на свещеническото ръкоположение, собственоръчно написал на латински програмна молитва, в която откриваме неговия дух: любовта към Бога и ближния, която се явява в мъченичеството, смиреното отдаване на Майката Църква, синовното поверяване на Девица Мария, особено личната набожност към ангела пазител, към светите ангели и Сверафическия Отец и свети Франциск. Тридесет и две години по-късно, малко преди смъртта, написал две послания, за да потвърди отново своята вярност към учението на Църквата. „Само това учение – писал – дава сигурност за спасение в истинската вяра“. Във вярата на Църквата практикувал и последователно преживявал основното значение на Исусовото Евангелие: „евангелизация на бедните“. Евангелизацията на бедните представлява основа и фундамент, на който се опира цялото негово житие.

Родил се в Леонеса в Алта Сабина (провинция Риети) на 8 януари 1556 год. като син на Иван Дезидери и Серафина Паолини. На 12 години остава сирак. Тогава неговият чичо го изпраща да следва хуманитарни науки във Витербо, а след това в Сполето, където съзряло неговото монашеско призвание. Отхвърляйки възможността за венчавка с жена от знатен род, тайно встъпил в малкия капуцински манастир в Карчереле в Асизи, където след едногодишен новициат на 8 януари 1573 год. полага първите обети. Опитите на неговите роднини да го върнат вкъщи се оказали неуспешни. Благодарение на силния темперамент и силната воля устоял своя избор. По време на следването много го привличало знанието, което според него можело да му помогне в сериозната и светла апостолска дейност. Особено обикнал учението на св. Бонавентура, което се било вписало през онова време като тренд при капуцините, съгласно с който в Бонавентура бил видян изпълнена с хармония синтезът между съзерцателната молитва и апостолската дейност. Между другото, редактира компилацията със заглавие „Монархия“, в която, без съмнение, може да се забележи въздействието на серафическия доктор от „Пътя на душата към Бог“ и от „За свеждането на изкуствата към теологията“. За апостолската дейност се подготвял, като усърдно следвал богословие и Светото писание, както и морална теология, с особен усърдие върху изискванията на Църквата след събора в Тренто. След като бил ръкоположен за свещеник в Амелиа на 24 септември 1580 год., продължил следването в Луниано в Теверина.

Макар че силно бил привличан от съзерцателна самота, по примера на св. Франциск разрешил тази дилема: съзерцание или действие. В своите записки оставил следното писание: „Този, който обича съзерцателния живот, е особено задължен да излезе навън в света, за да проповядва словото, особено тогава когато идеите, от които се ръководи света, са хаотични и когато в света взима превес липсата на мир. Би било недостойно и против любовта да се задържа това, което е било дадено от любов.“ На 21 май 1581 год., веднага след като получил от ръцете на генералния викарий на Ордена позволението да проповядва проповеди, тръгнал да евангелизира бедните жители по селата и градчетата, разпръснати в планините на Умбрия, Лацио и Абруцо. Ако проповядвал Словото в големите градовете благодарение на необикновените способности и добротата на сърцето си, е можел да стане известен проповедник, но той предпочитал да произнася проповеди в малките градчета и села. Винаги смятал себе си за проповедник на селяните, пастирите, планинците и децата.

Размахът и тонът на неговото проповядване се забелязвал още от самото начало на дейността му. Това било обширно документирано още по време на процесите за святост, които изразяват онова събитие, в което се явил целитият характер и личност на отец Йосиф. На Апенините в Централна Италия дерибействали бандити. Група около петдесет мъже опустошила градчето Аркуата дел Тронто – дори обществените сили за сигурност не били в състояние да ги усмирят. Когато отец Йосиф, просейки пристигнал на това място, помолили го за помощ. Намерил в планините тяхното скривалище, след това събрал всички в малката църквичка. Взел в ръката си своя кръст и ги убедил да променят живота си. Отдадени и смирени, после били най-верните слушатели на проповедите, които произнасял на това място по време на Великия пост. Също в актовете на процесите можем да прочетем и за това, че „с голяма лекота събирал в себе си духовни сили, за да може по-добре да почувства Бога – не само по време на молитва, но на практика през цялото време. Когато водел скитнически живот, стискал своя кръст и се задълбочавал в тайните на раните Христови до такава степен, че неговото лице променяло цвета си в зависимост от това, коя тайна съзерцавал: лицето му ту отслабвало ту се състарявало, после отново поруменявало и почервенявало, така че изглеждало, че все едно гори, а от главата излизал дим, така че все едно вътре в нея лудувал огън като от разпалена пещ. Случвало се също в такива моменти, да произнася речи“.

През 1587 год. бил изпратен като мисионер в Константинопол, където се грижел за християнските роби и болни. Неговата усърдност допринесла плодове с обръщането на един гръцки епископ, и едновременно го довела до среща със султан Мурадем III, при който искал да се застъпи за своите поверени. Тук обаче се срещнал с ненавист, която му стоварила арест и мъчения. Закачили го на греда, на кука забита в сухожилията на дясната ръка, докато другата кука пробивала сухожилията на десния крак. Трябвало е бавно да издъхва в жестока болка. След три дни обаче бил по чудо спасен (от ангела или благодарение на човешко действие), бързо събрал сили и през 1589 год. се завърнал в Италия. Тогава бил на 33 години. Веднага отново поел проповедническата служба, която толкова много обичал. Проповядвал в Абруцо и Умбрия, бродейки по долини и планини. Посещавал диви и бедни места, „до които никой на искал да ходи“. За придружаващите го братя това били трудни и тежки моменти на изпитание, понеже с голямо затруднение издържали непрестанното форсиране на походите в лошо време и без достатъчно количество на храна и провизии. Той обаче произнасял проповеди по няколко пъти на ден в различни градове и села. Поучавал също бедните земеделци, а децата учил, като им преподавал вероучение.

Това било евангелско преподаване с изразителни препратки към нещата, свързани с обществената и социалната справедливост. В бедните виждал присъстващия Христос, така както в дарохранителницата или на кръста. За тях е бил в състояние да направи всичко, дори и това, което изглеждало невъзможно. Организирал например „Планини на милосърдието“, просейки по къщите по шепа зърно, и събирайки го, а после го раздавал, делейки го. Основавал скромни домове за поклонници и малки болници. В процесите често се споменава за неговата майчина любов към дрипавите бедняци, които обличал с дрехи, събирани по време на просия и с примитивни обувки собственоръчно направени, предпазващи ги от студа. Учил ги на хигиена: подстригвал ги, обезпаразитявал, почиствал и дезинфекцирал раните. Разделял помежду им получената храна. Негова огромна грижа било да учи децата на взаимна обич. Учил ги наизуст да молят християнските молитви, катехизиса, правейки всичко това в духа на събора в Тренто.

Неговата любов достигала също до затворите, където придружавал осъдените на смърт и където се стараел – понякога рискувайки живота си – да помирява скарани помежду си семейства, да понася несправедливости, преследвания и караници. Със стиснат кръст в ръка не се страхувал да се намеси в различни боеве, убеждавайки за мир и помиряване. Един свидетел казвал: „Щом чувал, че някъде избухват караници или царува взаимна ненавист, отивал там бързо с надежда, че ще спечели хората за вечен живот. До такава степен не обръщал внимание на лошото време, снега и недостъпността на дадено място, че няколко пъти губел ноктите на краката, както се случило в Леонеса, Монтреал и Аматриче“. Черпел сили от дарохранителницата, пред която прекарвал дълги часове, също през нощта, и по същия начин с кръста, който винаги носил на гърдите си. Обичал да поставя големи кръстове по върховете на планините, докъдето били носени на гръб с шествие.

След кратко пребиваване в Леонеса, изтощен от непрестанната работа, изхабен от покаяние и изтезаващата го неизлечима болест, последните дни прекарал в манастира в Аматриче. Там на 56-годишна възраст срещнал сестрата смърт, която пристигнала в събота, на 4 февруари 1612 година. Процеса за събиране на информация започнал в Сполето. Бил прекъснат обаче през 1615 год. и възобновен през 1628 год. Процеси за събиране на информация също били водени и в Аскола и Риети. Апостолският процес се състоял в Леонеса през годините 1669 – 1670. Анализирани били много ръкописи, писани с много деликатен шрифт, почти всички свързани с проповедническата дейност. Йосиф бил провъзгласен за блажен на 22 юни 1737 год. от папа Климент XII, и канонизиран за светец на 29 юни 1746 год. от папа Бенедикт XIV.

Неговия празник честваме на 4 февруари. В региона на Аматриче и Леонеса (градове, на които е покровител) е много популярен и почитан светец. Възползвайки се от едно земетресение и бързата организация, жители от Леонеса направили „света кражба“ на неговите останки, които сега са почитани в издигнатото в града светилище. В Ортикола, Аматриче и Леонеса възникнали братства в негово име. Някои съществуват и до днес. Папа Пий XII го провъзгласил за покровител на мисията в Турция. Заедно със св. Бернардин от Сиена е също покровител на малката провинция на капуцините в Абруцо. Папа Павел VI го провъзгласил за главен покровител на Леонеса. В иконографията характерни знаци за него са инструментите за покаяние, измъчването с куки или кръст, стиснат в длан. Периодичното издание „Леонеса и нейният светец“ поддържа сред хората жива духовността и спомените за светеца.