KapPioPietrelchina

Франциск Форджионе (отец Пио) е роден на 25 май 1887 в Пиетрелчина

Капуцинското расо облича през януари 1903 в Морконе и през януари 1907 полага вечни обети

През 1908 поради здравословни проблеми напуска манастира

На 10 август 1910 в катедралата в Беневенто е ръкоположен за свещеник

На 17 февруари 1916 за постоянно се завръща в манастира „Св. Анна
от Фоджия“

През септември 1916 е преместен в манастира „Сан Джовани Ротондо“,
където остава чак до смъртта

На 20 септември 1918 получава стигмите

През годините 1922–1923 Апостолската столица налага ограничения на отец Пио, а през 1931 получава забрана за изпълняването на всякакви свещенически функции

От 1933 отново може публично да служи Света меса

През 1947 започват строителните дейности на „Дома за облекчение
в страданието“, който официално е открит на 5 май 1956 год. В тази същата година били основани „Молитвените групи“

През 1960 на отец Пио са наложени ограничения, които са свалени през 1964

Отец Пио умира на 23 септември 1968 в 2:30 часа, когато също и изчезват стигмите

Още на 20 март 1983 започва процесът за блажен, който е завършен
на 21 януари 1990

На 2 май 1999 папа Иван Павел II го провъзгласява за блажен и после,
на 16 юни 2002, присъединява отец Пио в почитта на светците

Всичко се съдържа в словата: аз съм погълнат от любовта към Бог и ближния. Как може да се види Бог, който се натъжава от злото, ако сам подобно не си натъжен от него? Не чувствам нищо друго, освен желанието да правя това, което иска Бог. В Него намирам сили – в моята вътрешност винаги, навън понякога преживявам трудности. Исус си избира души – сред които, въпреки моите слабости, избрал също и моята – за да Го подпомагат във великото дело на спасението на човечеството. Колкото повече тези души страдат, не получавайки никакво утешение, толкова по-леки стават страданията на добрия Исус. Затова искам да страдам без утешение, в това страдание е цялата моя радост. (Св. Пио от Пиетрелчина)

Евангелска свобода

Дори и телевизията може да бъде сигурна за отец Пио. Излъченият филм през 2000 год. по време на Страстната седмица, посветен на неговия живот, се радвал на толкова зрители, че можел да му завиди най-добрият футболен мач. Хората на културата и изкуството признават, че отец Пио е станал причина за огромни промени в живота. Светецът го преобърнал нагоре с краката.
Във времена, когато с надежда за склоняване на хората да търсят Господ Бог се размножават и различни предложения и пасторални програми, невинаги даващи очакваните резултати, отец Пио продължава да бъде „разглеждан“, особено от тези, които вече отдавна не са искали да чуват за Господ Бог, и още повече за книгите от техния живот.

Франциск Форджионе се родил на 25 май 1887 год. в разположеното в Кампания градче Пиетрелчина в квартала Кастело. Наследил от там силен (може би дори суров), но едновременно с това чист характер, който характеризира жителите на тази  област. На тези хора – особено по онези времена – им пречел студът през зимата, а през лятото жегата. Имали обичай да понасят страданието в мълчание, никого не се гледал право в лицето и едновременно винаги трябвало да се казва истината и да се забелязва в бедните и простите хора величеството, което е присъщо на всяко Божие чедо. Неговият строг характер се проявявал с годините дори и в изповедалнята, но благодарение на благодатта точно той му давал сила да поставя нещата такива, каквито са, без излишна учтивост и прекомерна загриженост заради спечелването на нечия симпатия. От родителите освен силния характер наследил и дара на точния и отсичащ отговор, чувството за хумор, умението да разказва разкази и привличането на вниманието на слушателите. Неговият баща Грацио Мария в търсенето на работа емигрирал в Америка (пребивавал както в Южна, така и в Северна Америка). Майката Мария Йосифа (мама Пепа) е трябвало сама да се грижи за семейството.

Франциск приел капуцинското расо през януари 1903 год., съгласно с тогавашния обичай като много млад човек. От този момент станал за всички брат Пио от Пиетрелчина. Новициата прекарал в Морконе, а след това – понеже желаел да получи свещеническо ръкоположение – започнал следване на философия и теология. През януари 1907 год. положил вечните обети. През 1908 год. здравословното му състояние го принудило да изостави манастирския живот. Самостоятелно продължил следването и на 10 август 1910 год., на празника на св. Лаврентий (което е можело да предскаже удължено мъченичество, което е трябвало да приеме през следващите години), приема тайнството свещенство в базиликата в Беневенто. Поради здравословни причини чак до 1916 год. пребивава в родната къща, на местата, където прекарал своето детинство и младост. Понеже знаел местния диалект, идеално се разбирал с местните жители.

На 17 февруари 1916 год. за постоянно се върнал към монашеския живот в манастира. Бил назначен в манастира „Св. Анна от Фоджия“. Още от онези години се появило около неговата личност духовно семейство, което се увеличавало от ден на ден. Грижел се за него, а грижата се изразявала в разговори, молитва и преди всичко чрез голяма писмена кореспонденция, прекъсната за няколко години по заръка на църковните власти. През септември 1916 год. бил преместен в Сан Джовани Ротондо, понеже планинският въздух имал добро въздействие над неговото здраве. Това трябвало да бъде временно преместване, обаче Провидението решило друго. Манастирът в Сан Джовани Ротондо станал „неговият“ манастир. Останал там без прекъсване чак до смъртта си, или 52 години (изваждайки от тях военната служба и няколко прекъсвания).

На 20 септември 1918 год. получава стигмите, които носил върху тялото си до смъртта. Ето как след като минал месец (точно на 22 октомври) сам описал този невероятен момент в писмо до своя духовен ръководител отец Бенедикт от Сан Марко ин Ламис: „бях в параклиса, след отслужването на Светата меса, когато неочаквано ме обхвана благо спокойствие подобно на хубав сън. Всичките сетива на моята душа, вътрешни и външни, се намираха в състояние на неизразимо спокойствие. Когато това се случи, видях потайна личност“. Когато тя се отделила, отец Пио забелязал, че неговите длани, стъпала и ребра „били пробити и от тях бликала кръв“. Тази същата личност му се явила месец и половина по-рано, на 5 август, и извършила трансверберация, така нареченото пробиване на сърцето.

Тези невероятни събития са причината за разпространението и известността, която обгръща личността на отец Пио, и едновременно с това изворът на неговите сериозни проблеми. През годините 1922 – 1923 за първи път станал обект на действие от страна на Апостолската столица, която съобщила, че това, което се е случило, не било възприето като „необикновени факти“. Освен това на отец Пио било забранено да отслужва публично меса, както и да пише и отговаря – лично или чрез посредничеството на други – на пристигащите при него писма. През 1931 год. му отнели и правото да изпълнява свещеническите функции – можел единствено частно да отслужва Света меса. През 1933 год. била премахната забраната за публичното отслужване на Света меса, а година по-късно му върнали позволението да изповядва. През 1960 год., след поредното апостолско посещение, били наложени нови ограничения, но вече през 1964 год. кардинал Отавиани съобщил, че отец Пио може отново да изпълнява своето свещеническо служение.

През 1947 год., когато раните, понесени от войната, оставали още отворени, започнал строежът на „Дом на облекчение в страданието“. Болницата била тържествено открита на 5 май 1956 год. в присъствието на кардинал Яков Леркаро (на 8 май 1956 Пий XII потвърдил, че това „е една от най-добре оборудваните болници в Италия“). В същото време започнало установяването на молитвените групи като духовно подкрепление на болницата, които и до днес се намират навсякъде по света. „Без молитвата – казвал отец Пио – нашият Дом за облекчение в страданието е като растение, лишено от светлина и въздух“. Непрестанно растяла славата на простия и строг брат, невинаги деликатен спрямо тези, които го посещавали, особено
ако не изпълнявали условията, нужни за искреното обръщане. До Сан Джовани Ротондо пристигали пълни с надежда групи от поклонници (това били както анонимни поклонници, така и известни в света на културата и изкуството…), крачейки по отъпкания път, който от векове бил само пустееща планинска пътека.

Когато на 23 септември 1968 год. в 2:30 часа отец Пио се свързал със своя Господ, еднакво вярващи, както и невярващи били сигурни, че е умрял свят човек. Не трябвало да се чака дълго за започването на процес за канонизация, водещ към официално потвърждение на неговата светост. На 4 ноември 1969 год. са започнати действията по процеса за блажен. На 20 март 1983 год. официално е отворен процесът, свързан с живота и добродетелите на Божия Слуга, а на 21 януари 1990 год. е завършен на епархиално ниво. През 1998 год. е признато чудото, което се е случило на Мария Консилия де Мартино от Салерно. На 21 декември 1998 год. папа Иван Павел II издава декрет за истинността на чудото и определя дата за беатификация на 2 май 1999 год. На този ден пристигат в Рим стотици хиляди души, за да участват лично в церемонията, а милиони хора по целия свят участват в нея, гледайки трансмисията от церемонията по телевизията, потвърждавайки голямото уважение, на което се радвал отец Пио както в Италия, така и по цял свят.

Какво още може да се каже за човека, който е дочакал над 200 биографии, а посветените на неговата личност телевизионни програми бият всички рекорди по гледане? За човека, благодарение на когото са се обърнали толкова много представители от света на културата и изкуството? „По темата, свързана с него, ще замълча – казал след неговата смърт кардинал Леркаро – защото самите необикновени факти са причина цял свят да е обърнал своето внимание към смирения капуцин от манастира на Гаргано. Стигмите, тайнственото ухание, харизмата на пророчеството, прочитането на сърцата – нито им противореча, нито ги потвърждавам. Разчитането и решението оставям на Църквата. Подобно на св. Павел смятам, че това не са дарове на Св. Дух, които правят някого велик. Всички харизми са подарени безплатни подаръци, а Господ ги раздава както реши. Всички те са дадени на мистичното тяло, или на общността на Църквата, чиято Глава е Христос.“ С такъв стабилен, смирен и в същото време ясен тон кардиналът открил една от конференциите, посветени на отец Пио. Този истински францискански коментар направил пред събратята, членовете на молитвените групи и възхваляващите покойния капуцин.

Преди почти около осем века Тома от Челано в своето произведение „Животът на св. Франциск“, извинявайки се, че не посветил достатъчно внимание на приписваните чудеса на Франциск, отбелязал, че чудесата не правят светостта, а само я потвърждават. Тази истина повторили другарите на Франциск – Леон, Руфин и Ангел – в писмото от 1246 год. до генералния министър Кресентий, в което припомнили живота и действията на светия основател и отец. Днес, когато Църквата официално признава – в деня, който е станал истински апотеоз – светостта на отец Пио, аз също желая да отдръпна на страни събитията, благодарение на които този светец е придобил „световна клиентела“ (Павел VI) и да се концентрирам на по-малко известните аспекти на неговия живот. Макар че рядко се припомнят, то точно те, според мен, показват силата на този смирен син на св. Франциск. Това са знаците на необикновеното разцъфване на светостта, която в различието на своите ордени от серафическото семейство по всяко време обогатява Божията Църква.

Отец Пио преди всичко бил човек на изповедалнята. На тази деликатна служба посвещавал много време и при това притежавал дара на съвършеното разпознаване. Имал нужда от един поглед, за да разпознае автентичната готовност на изповядващия се и да надникне в най-дълбоките скривалища на душата, откривайки често скрити там драми, стари скрити грехове, големи съмнения и трудни въпроси. Успявал да чете в човешките сърца и по решителен начин да прерязва като със скалпел, така както могат само хората на Бог, тези, които действат единствено за славата на Господ и за доброто на душите. Със сигурност не бил човек на лесните компромиси.

Истински влюбен в Бог, бил свободен човек, пренебрегващ зависимостите. Можел е да бъде неприятен, дори и агресивен. Не гледал на лице, но на всеки казвал това, което – както смятал – е трябвало да каже. Можел да слуша внимателно и най-простата от жените дори и тогава, когато знаел, че го очаква принцеса от царски род. Така се случило на 12 февруари 1942 год., когато княгиня Мария Хосе пристигнала с голяма скромност в Сан Джовани Ротондо с две от своите дами. Настоятелят информирал отец Пио за пристигането на известната гостенка, но този не прекъснал изповедите и спокойно продължил своето служение. Подобно постъпил и св. Бонавентура от Банореджио, когато казал на папските пратеници да почакат, носещи му номинацията за кардинал, понеже той – като генерален министър – бил зает с миенето на чинии. Въпреки примера на известния светец държанието на отец Пио му донесло проблеми.
Бил принуден да дава обяснение на своя настоятел от Фоджия: „Смирено моля за прошка – писал три дни след случилото се – че съм казал на княгиня Мария Хосе да чака, но преди нея беше дошла проста жена от народа, бедна мелничарка, която от време на време се изповядва при мен, поверявайки своите малки дечица на грижите на съседката. Нейното сърце е винаги изпълнено със загриженост, но не можех да оставя една майка, за да бягам при другата. Така или иначе и двете се приближиха към Господ, а добрият Исус отваря своята прегръдка за всички, дори и за тези, които чакат и които могат да чакат.“ Ето я тази необикновена чистота и свобода на светците!

Накрая трябва да се подчертае, че с една и съща любов отец Пио обичал Христос и Неговата Годеница – Римската Църква – която винаги смятал за своя майка. Дори и тогава, когато заради нея понасял страдания и забелязвал бръчките по Нейното лице. Когато верните – които еднакво към личността на отец Пио, както и в работата за провъзгласяването на Царството Божие причинили повече зло отколкото добро – в прекомерните си действия искали да се противопоставят на решените от Рим, той реагирал мигновено, без да се грижи дори и за това, да смекчи строгостта на своя характер: „В дълбока тишина в моята стая – писал на 2 април 1932 год. до епископа на Манфредония, негово високопреосвещенство Андрей Чесарано – чувам ехото на викащите гласове около моята смирена личност. Аз съм отвратен от непристойното държание на фалшивите пророци, които твърдят, че са изпратени от мен. Дори им направих забележка, за да възпра техния фалшив ентусиазъм и ги призовах да се поддадат на препоръките на Светата столица.“ Като истински син на св. Франциск, „имал голямо уважение към свещениците, които живеят съгласно със законите на светата Римска църква“.

В живота на отец Пио се явили – и то по необикновен начин – чудеса, виждани единствено в светците, това значи при хора, „които са знаци за средите и времената, в които живеят. Светците са „пророчества“ от Бог, Негови напътствия, знаци, отнасящи се към нашия живот и нашето бъдеще. Затова може да се каже, че са дар от благодатта: с даровете от Бог няма шега. Трябва да се стараем да бъдем техни достойни приемници и да приемем тяхната ценност и тяхното значение за времената, в които са ни дадени да живеем.“ В състояние ли сме да направим това?

Отец Пио бил канонизиран за светец на 16 юни 2002 год. от папа Иван Павел II.